Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той реши да започне от кухнята. Чиниите от вечерята, която беше споделил с дъщерите си предишната седмица, все още бяха на сушилника или в умивалника и на масата бяха разхвърляни вестници и писма. Торкел се развихри и след половин час остана доволен от кухнята. Премести се в дневната, разчисти боклуците от масичката за кафе и фотьойлите и се накани да прегледа пощата, която се беше натрупала, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Беше късно, затова той надникна през шпионката, преди да отвори.

Беше тя.

Торкел се изненада, но успя да каже здравей и да я покани да влезе. Урсула пристъпи в коридора и първото, което му хрумна, беше колко се радва, че е почистил. На нея вероятно не й пукаше, но въпреки това той се почувства по-добре. Урсула го погледна и продължи към дневната.

– Получи ли съобщението ми?

– Да.

– Вебер се опитва да се свърже с теб.

– Знам. Говорих с него.

– Добре.

Торкел стоеше на прага на дневната и я гледаше. Наистина ли Урсула се интересуваше от взаимоотношенията му с Вебер?

– Утре ще свикам пресконференция. Вебер е направил връзката.

– С Хинде ли?

– Не, между трите убийства.

– Аха... – Урсула кимна и се върна в коридора. – Исках само да проверя дали си получил съобщението ми. Сега си тръгвам.

Тя беше толкова красива.

– Можеше да се обадиш по телефона.

– Батерията ми се изтощи.

Лъжа. Урсула видя, той разбра.

– Трябва да тръгвам.

Торкел се зачуди какво да каже, за да я накара да остане.

Урсула се зачуди какво да каже, за да остане.

Той наруши мълчанието, опитвайки се да изрази нещата с думи колкото може по-добре, но както обикновено, първият му въпрос беше далеч по-банален, отколкото му се искаше.

– Е, как си всъщност, Урсула?

Тя го погледна и седна на белия стол до вратата, който се използваше рядко напоследък. Беше по-пряма от него.

– Какво ще правим?

– Какво имаш предвид?

– Ти и аз.

– Не знам. – Торкел прокле неспособността си да изрази какво чувства, и реши следващият му отговор да бъде по-откровен. Напълно откровен. Урсула го гледаше, но той не можеше да разгадае изражението й.

– Може би трябва да се преместя в друг отдел?

Той почувства вълна на тревожност.

– Почакай. Какви ги говориш? Защо?

Нещата не се развиваха така, както очакваше. Той посегна да хване ръката й. Може и да не беше в състояние да каже какво иска, но вероятно ръцете му щяха да й покажат.

– Преди няколко седмици бях в Париж.

– Знам, с Микаел.

– Беше много странно. Правихме всичко, което би трябвало да се прави на един романтичен уикенд в чужбина, но колкото повече се опитвахме, толкова повече исках да съм у дома.

– Но това не си ти. Ти не си такъв човек.

– Тогава какъв човек съм?

Озадачеността й изглеждаше искрена. Торкел й се усмихна. Погали ръката й, която се затопли в неговата.

– Ти си... по-сложна. Никога не си напълно удовлетворена. Никога не си напълно спокойна. Ти си Урсула.

– Всичко ли става според моите условия?

Щом беше започнал, Торкел можеше да продължи да бъде откровен.

– Да. Винаги е било така.

– Но ти нямаш проблем с това, така ли?

– Не. Не мисля, че мога да те променя. Дори не искам.

Урсула го погледна и стана.

Но нямаше намерение да си тръгва.

Тя се прибра у дома към три часа и се вмъкна в стаята на Бела. Дъщеря им спеше там понякога, когато се връщаше от Упсала. Урсула се надяваше, че Бела ги е изненадала с непредизвестено посещение, но в стаята нямаше никого. Дъщеря им не си беше идвала от няколко седмици. Тя и приятелят й Андреас бяха спали тук няколко дни в началото на юни, а после заминаха за Норвегия, за да прекарат лятото там, работейки в ресторант, да съберат малко пари преди началото на новата учебна година. Урсула премести купчината дрехи на Бела настрана, седна на стола пред бюрото и се вгледа в старателно оправеното легло. Любимата тениска на Бела все още беше върху нощното шкафче – черна, с надпис „Грийн Дей“ от концерт, на който бе отишла, когато беше на петнайсет. Урсула я закара дотам. В колата имаше дълъг спор за покупката на тениската. Урсула настояваше, че е прекалено скъпа, а Бела обясняваше, че е абсолютно необходимо, всъщност задължително, да я има.

Дъщеря й беше много добра и съвестна. В университета, на работа, когато играеше волейбол, навсякъде. Напомняше й на самата нея. Отличничка в училище, винаги с книга в ръката, сякаш знанията бяха единственото необходимо нещо, за да разбереш живота. Урсула чувстваше, че трябва да се сближи с Бела. Двете много си приличаха. Същата сила, същите недостатъци. Тя можеше да научи дъщеря си на много неща. Имаше такива, които не можеш да научиш с четене, обсъждане или логични разсъждения. Близостта с други хора беше едно от тях. Това беше най-трудното. Без него човек избира разстоянието, малко изместената от центъра на живота позиция, която Урсула познаваше много добре. Но вероятно беше твърде късно да се опитва да се сближава с Бела. Дъщеря й изискваше същото разстояние, от което се нуждаеше тя самата. Това стана ясно на Урсула през последните няколко години на Бела у дома. Тя взе старателно сгънатата тениска и зарови нос в нея. Беше изпрана наскоро, но й се стори, че долавя мириса на дъщеря си, и си помисли за думите, които трябваше да каже винаги, когато беше имала възможност, но никога не бе изрекла: Обичам те. Не умея да го показвам, но те обичам. Тя вдъхна уханието на тениската още веднъж, а после я остави на нощното шкафче и отиде в банята.