Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ала още мислеше за него.

Все повече и повече.

Урсула се върна в Стаята, взе доклада от аутопсията и нещата си и се качи на асансьора до паркинга. Беше загубила желание да продължи да работи тази вечер. Трябваше да разнищи историята с Вебер и да я предаде на Торкел, за да стане негов проблем, не неин. Те имаха ясна стратегия по отношение на медиите. С репортерите говореше само един човек. Винаги Торкел. Други отдели имаха назначени прессекретари, но Торкел отказа предложението. Той искаше да има пълен контрол.

Флуоресцентните лампи в подземния паркинг светнаха автоматично, когато Урсула отвори тежката метална врата и се отправи към колата си, която в този късен час беше единствената там.

Посред нощ, в разгара на лятото.

Тя отключи колата, седна зад волана, пъхна ключа в стартера и го превъртя. Двигателят запали веднага.

Урсула не искаше да се обажда на Торкел. Не и тази вечер. Това й напомняше за миналото. За хотели в други градове. Той щеше да го изтълкува погрешно. Щеше да си помисли, че тя звъни за нещо друго. Урсула изключи двигателя. Имаше ли значение какво ще си помисли Торкел? Той можеше да си мисли каквото иска. Ставаше дума за работа и Урсула трябваше да му каже за Вебер. Нищо друго. Тя реши да му изпрати съобщение. Извади мобилния си телефон и бързо написа: Вебер от „Експресен“ се опитва да се свърже с нас. Звънял няколко пъти според Роберт Абрахамсон. Изпрати съобщението и остави телефона на седалката до себе си. Замисли се за онова, което й беше казал Микаел онзи ден.

Винаги става според твоите условия, Урсула. Винаги.

Това беше и вярно, и невярно. Тя наистина се бе опитала да се промени. Дори беше скъсала с любовника си.

Откровено казано, не беше заради Микаел, а защото беше ядосана и се чувстваше предадена. После обаче стана заради него. Той го заслужаваше. Наистина ли беше така? Тя се облегна назад на седалката и се втренчи безучастно в безличния паркинг. След малко лампите угаснаха. Те работеха със сензори за движение, за да пестят енергия. Урсула седеше в мрака. Светеха само зелените знаци за аварийния изход и екранчето на мобилния телефон, леко озаряващо вътрешността на колата с бледосиньо сияние. След малко угасна и то и Урсула остана на тъмно. В главата й още се въртяха думите на Микаел.

Според твоите условия.

Винаги според твоите условия.

Тя наистина се беше опитала да намери някаква хармония със съпруга си. Допирна точка, където и двамата да диктуват условията. Отиваха някъде през уикендите, вечеряха, къпеха се заедно във вана, пълна с мехурчета. Истината обаче беше, че тези занимания, макар и повърхностно приятни, романтични и отпускащи, бяха твърде повърхностни за нея. Това стана особено очевидно по време на последното им пътуване в Париж. Вървяха хванати за ръце и разговаряха. Ходеха на дълги разходки по романтични булеварди, обикаляха очарователни туристически атракции и търсеха живописни бистра със стар пътеводител за ресторанти в ръка. Всичко, което би трябвало да правиш в Париж. Всичко, което би трябвало да прави една двойка. Но сякаш не беше Урсула.

Тя беше ъгловато същество в един мек свят. Фигура, която не се вместваше в онова, което се нарича обвързаност. Нуждаеше се от разстояние. От контрол. Понякога се нуждаеше от интимност. Но само понякога. Наистина се нуждаеше. И именно това имаше предвид Микаел. Той я познаваше много добре.

Лампите светнаха и прекъснаха мислите й. В паркинга влезе Роберт Абрахамсон, който носеше дипломатическо куфарче. Дразнеше я дори начинът, по който той вървеше. Движеше се със съзнателна гъвкавост, сякаш беше манекен, който представя най-новата лятна колекция, а не обикновен човек, който отива към колата си малко преди полунощ в мрачен подземен паркинг. Абрахамсон се качи в черен сааб и потегли. Урсула изчака, докато той се скри от погледа й, след това включи двигателя и се отправи към дома си.

Известно време Торкел се чуди какво да направи със съобщението, което му беше изпратила Урсула. Аксел Вебер беше добър журналист и ако се интересуваше, беше само въпрос на време, преди да забележи връзката между убийствата. Торкел седна пред компютъра и провери дали има нещо на уебстраницата на „Експресен“, но голямата новина все още беше горещата вълна. Трябваше да превърти надолу до четвъртата статия, за да намери репортаж за последното убийство.

Засега нищо. Вебер обаче се беше опитал да се свърже с него. Торкел взе мобилния си телефон. Би било нормално да се обади на Вебер през деня, но беше по-добре да разбере какво знае репортерът, преди да бъде отпечатано. Номерът на журналиста беше в списъка с контактите му и той отговори веднага.