Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Себастиан усети, че Анете се скова, когато ръката му се плъзна по тялото й. Но не го отблъсна. Сексуална невротична, уморено си помисли той и се запита дали да не се извини и да слезе от таксито. В Анете обаче имаше нещо съблазнително. Уязвимостта й го възбуждаше, караше го да забрави собствената си слабост и подхранваше егото му. За него нямаше значение дали тя е неспособна да се отпусне и да се забавлява. Той не беше тук заради нея. Тя беше само за разсейване.

Приемлив завършек на един скапан ден.

Част от стратегия за отмъщение.

Себастиан я целуна отново.

Апартаментът на Анете беше в Лилехолмен, на пет минути от наскоро построения търговски център, с изглед към магистралата „Есингеледен“. Щом влязоха вътре, тя като че ли се поотпусна. Дневната беше в пълен безпорядък. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Анете се извини, бързо разчисти леглото и изтича от стаята с ръце, пълни с дрехи.

– Не е необходимо да разтребваш заради мен – каза Себастиан, седна на леглото и събу обувките си.

– Не очаквах компания – отвърна тя.

Той огледа стаята. Съвсем обикновена дневна, но с детайли, които говореха нещо за обитателката. Първо, голямото единично легло до стената под прозореца. Себастиан беше забелязал друга стая, когато влезе в апартамента. Защо Анете не спеше там? Тя беше споменала, че живее сама, и на пощенската кутия имаше само едно име.

На второ място – колекцията от плюшени играчки върху лавиците. Животни във всевъзможни размери и цветове. Мечета, тигри, делфини, котки. Играчки и твърде много възглавници, меки одеяла и постелки. Стаята излъчваше сигнали на копнеж към сигурност, желание за топъл, приветлив предпазен пашкул, който да попречи на студената, сурова действителност да влезе. Себастиан се погледна в огледалото, което беше подпряно на стената. Анете бе поканила студената, сурова реалност в живота си, но още не го знаеше.

Той се запита какво й се е случило, за да придобие толкова ниско самочувствие и този прекален копнеж по сигурността. Някаква травма, лоша връзка, грешен избор в живота или нещо по-неприятно – нападение или насилие от страна на родител? Себастиан не знаеше, нито имаше сили да разбере. Той искаше секс и няколко часа сън.

– Може ли да преместя огледалото? – попита я и го вдигна. Мисълта да се види, докато прави секс с Анете в тази стая, направо го уплаши. Предпочиташе да се мушнат под завивките и да угасят лампата, преди да правят каквото и да било.

– Сложи го в коридора – отговори тя от банята. – Винаги го премествам в дневната, когато пробвам дрехи.

Себастиан изнесе огледалото и бързо намери кукичката, на която обикновено беше окачено.

– Обичаш ли дрехите?

Той се обърна, когато чу гласа. Беше различен. Анете бе облякла секси черна дантелена рокля и си бе сложила тъмно червило. Изглеждаше съвсем различна. Жена, която един мъж би забелязал.

– Аз ги обожавам – добави тя.

Себастиан кимна.

– Изглеждаш добре с тази рокля. Много добре. – Говореше искрено.

– Наистина ли го мислиш? Това е любимата ми рокля.

Анете пристъпи към него и го целуна. С език. Себастиан отвърна на целувката, но сега тя го прелъстяваше. Той се остави това да се случи. Анете взе каквото искаше от него. Себастиан се опита да съблече роклята, за да почувства тялото й, но тя не му позволи. Държеше да бъде с нея. Той разбра, че за нея е важно да се люби, облечена с тази рокля.

Урсула беше стигнала до последните няколко страници на третото прочитане на първоначалния доклад от аутопсията на Катарина Гранлунд, когато на вратата се почука и Роберт Абрахамсон надникна вътре. Прическата му беше добре оформена. Той беше водачът на екипа за наблюдение и Урсула нямаше време за него.

— Време е да оправите собствената си бъркотия.

Тя вдигна глава и го погледна озадачено.

— От вестниците започнаха да звънят на мен — продължи Абрахамсон. – Казват, че вие тук не вдигате телефона.

Урсула го погледна ядосано. Тенът му беше прекалено идеален, а сакото — твърде тясно. Тя мразеше да я прекъсват, особено самодоволни пуяци като Абрахамсон. Дори да имаха основания. Отговори колкото можа по-троснато:

— Говори с Торкел. Той отговаря за пресата. Знаеш го.

— Къде е той?

— Нямам представа.

Урсула отново наведе глава над доклада, но вместо да си тръгне, Абрахамсон закрачи целенасочено към нея.

— Сигурен съм, че имаш много работа, Урсула, но когато започнат да звънят на мен за вашите разследвания, това означава едно от две неща. Или вие не общувате с репортерите достатъчно, или те са се докопали до информация, която искат да разнищят. В този случай подозирам, че става въпрос и за двете.