Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Няма ли да останете за кафето?

Гласът му й хареса.

– Не знам. Аз... – Анете разсъждаваше трескаво. Не искаше да прозвучи така, сякаш му отказва, но не желаеше и да изглежда слаба и нерешителна. Искаше да остане за кафето, но как да го каже? Нали вече излизаше през вратата, когато той я спря.

– Хайде, сигурно имате време за една чаша и кейк, поставен в красива пластмасова формичка.

Мъжът я спаси. Разбра, че тя си тръгва. Убеди я да остане. Щеше да бъде грубо да откаже. Анете му се усмихна благодарно.

– Да, предполагам.

Те се върнаха заедно при масата за кафе.

– Себастиан Бергман – представи се той и протегна ръка.

Тя я стисна непохватно. Дланта му беше топла, а усмивката – още по-топла, ако това беше възможно.

– Анете Вилен. Приятно ми е да се запознаем. – Цялата й стеснителност се изпари, когато той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото. Погледна я и Анете почувства нещо повече от това, че някой я гледа. Много повече. Той я виждаше като жената, която тя искаше да бъде. – Не казахте много тази вечер — отбеляза, докато той й наливаше кафе.

– Казах ли изобщо нещо? – усмихна се Себастиан.

– Не мисля.

– По-добър съм в слушането.

– Необичайно е да идвате тук, за да слушате. Повечето хора искат да говорят за себе си. – Анете се отдалечи от масата за кафе. Не искаше другите да я безпокоят.

Себастиан я последва.

– Откога сте в групата?

Тя се запита дали да му каже истината – а именно, че вече не си спомня. Не, това щеше да прозвучи жалко. Немощно. Той щеше да добие погрешна представа за нея. Щеше да я прецени прибързано. Реши да излъже.

– От шест месеца. Разведох се, изгубих работата си, после синът ми се влюби и замина за Канада. И аз се озовах... във вакуум.

Твърде много информация твърде скоро. Себастиан не я беше попитал защо е тук, а от колко време идва. Анете повдигна рамене, сякаш да омаловажи проблемите си.

– Реших да говоря за нещата, но постепенно намалявам посещенията – побърза да добави тя. – Човек трябва да продължи по-нататък, нали? – Усмихна му се.

Себастиан погледна към Стефан, който все още беше погълнат от разговора с двамата мъже. Анете изведнъж изпита чувството, че вече му е омръзнала и че той търси повод да се извини и да си тръгне, че срещата им скоро ще свърши, и започна да диша по-тежко. Почувства паника, произлизаща от най-съкровения й страх, че каквото и да направи и колкото и усилия да полага, е обречена вечно да бъде сама.

После обаче Себастиан отново се обърна към нея с очарователната си усмивка.

– Е, защо сте тук? – попита тя с тон, който според нея беше естествен и непринуден.

– Стефан мисли, че може да ми е от полза.

– Какво го кара да мисли така? Какво ви се е случило?

Себастиан се огледа наоколо, преди да отговори.

– Не мисля, че сме стигнали до това във взаимоотношенията си.

– Така ли?

– Не. Но може да стигнем дотам.

Прямият му отговор я изненада.

– Имате предвид тук, в групата?

– Не. Имам предвид някъде другаде, само вие и аз.

Тя се възхити на самочувствието му. Не можа да сдържи усмивката си и смело го погледна в очите.

– Сваляте ли ме?

– Може би. Притеснява ли ви това?

– Повечето хора не идват тук, за да срещнат някого.

– Добре, това означава, че има по-малко конкуренция – отвърна Себастиан и направи малка, но решителна крачка към нея. Анете долови уханието на одеколона му. – Но мога да си тръгна, ако мислите, че престъпвам границите на благоприличието.

Анете пое риска. Тя докосна рамото му и осъзна колко отдавна не е докосвала друг човек.

– Не е необходимо. Искам да знаете, че и аз съм добър слушател.

– Не се съмнявам. Но аз не се интересувам от говорене.

Този път Анете не отмести поглед встрани. Дързостта му й вдъхна смелост.

Себастиан кимна на Стефан, докато двамата с Анете излизаха.

Беше твърде лесно.

Обаче щеше да се възползва.

Започнаха да се целуват само няколко минути след като се качиха в таксито. Целувките на Анете бяха плахи. Тя отказа да го посрещне с език. Знаеше, че не умее да се целува добре. И не можеше да повярва, че мъжът, който гали тила й, наистина я желае. Вероятно изведнъж щеше да се отдръпне и да я погледне не с топлота и страст, а студено и презрително. Пак щеше да се усмихне, но този път гадно. Щеше да я попита какво може да му даде и сам да изрече очевидния отговор – нищо. Ако успееше да си наложи да не си тръгне, можеше да се убеди, че това няма значение и за нея. Нямаше да боли толкова, когато той я остави. Беше проработвало преди.