Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Да се нуждае от стаята.

Да се нуждае от майка си.

Преместеше ли нещата му, щеше да направи заминаването му окончателно и реално.

Анете отвори гардероба и внимателно започна да изважда блузи, поли, рокли и панталони. Някога бе извадила куфара, който беше купила за събеседването, на което така и не отиде. Куфарът обаче изпъкваше като натруфен гост на вечеря с ниско самочувствие и след кратката му поява преди много време тя го остави вътре. Анете сложи дрехите на леглото и когато върху него не остана място, използва триместния диван или масичката за кафе. След това седна в средата на стаята и жадно погълна различните цветове наоколо. Тя контролираше нещата. Може и да беше незначителна там, отвъд пределите на апартамента си, но тук и сега беше шефът. Пред нея беше нейният живот, който Анете скоро щеше да започне да вкусва ненаситно.

Когато се почувства готова, тя отиде в коридора, свали огледалото от кукичката, занесе го в дневната и го подпря на стената. Отстъпи няколко крачки назад и се вгледа в отражението си, както стоеше там, току-що изкъпана, с късата розова нощничка, която й бе подарил синът й за четиридесетия й рожден ден. Всеки път я поразяваше колко е остаряла. Не само косата й беше оредяла и изгубила блясъка си, но и всичко в нея. Отдавна се беше отказала да стои гола пред огледалото. Беше твърде потискащо да се гледа, когато опустошителното въздействие на времето стана очевидно. Не се срамуваше от тялото си. Винаги бе имала женствени извивки и нямаше проблем с килограмите. Не, Анете все още беше дребничка, имаше хубави крака и гърдите й все още бяха стегнати и закръглени, но кожата й ставаше все по-бледа и нееластична с всяка изминала година. Сякаш бавно се свиваше като праскова, оставена на слънце твърде дълго, колкото и много ексфолиращи кремове и продукти против стареене и бръчки да използваше. Това я плашеше, особено като знаеше, че времето едва сега започва пътуването си с нея. Оставаше му да направи още много и един ден Анете щеше да стои пред огледалото, без да може да се познае. Точно когато е на път да заживее пълноценно.

Както трябва. Истински.

Тя се залови да пробва дрехите, за да избяга от мислите си. Каква искаше да бъде днес?

Можеше да е безгрижно момиче с джинси и широка блуза или артистична натура с къса черна рокля от дръзка дантела. Анете обичаше да е това момиче, особено когато се чувстваше достатъчно смела, за да си сложи по-тъмно червило. Смяташе, че жената в черно би била фантастична, ако има куража да боядиса косата си черна, но не можеше да се реши да го направи. А тоалетът някак го изискваше. Затова се отказа от него, както обикновено, и взе по-улегнала, делова бяла блуза и тъмна пола. Чувстваше се удобно и в тази роля. Непреходна по начин, който копнееше да постигне. Тази жена обаче също изискваше много. По-гъста коса. По-хубава фигура. По-изправена осанка. По-добро... всичко. Може би след известно време. Скоро. Тя продължи да облича и съблича различни дрехи. Обичаше да се среща с различните самоличности, които я чакаха в тъмните ниши на гардероба. Жени, излезли пред огледалото. Нови жени, по-хубави, по-вълнуващи. Никога самата Анете. Винаги някоя друга. И това беше проблемът. Колкото и да обичаше да се среща с тези жени, застанали пред нея, тя никога не се осмеляваше да им позволи да излязат от огледалото. Увереността и играта постепенно се изместваха от страх и колебание. Изборът ставаше все по-ограничен и плах. Рутинната практика й отнемаше половин ден и както обикновено, Анете започваше от прекаленото издокараване в ярки цветове и свършваше с подценяване – на себе си и на дрехите си.

Накрая завърши с трите възможности за избор, които винаги й оставаха.

Черната блуза. Бялата блуза. Или полото.

И винаги с джинси.

Стефан знаеше точно къде да търси Себастиан. Главното управление на полицията и апартаментът на Ваня бяха двете места, които постоянно се споменаваха в дискусиите им, затова реши да започне оттам. Минаваше осем и беше малко вероятно Себастиан да е пред Главното управление на полицията. Стефан се обади на „Услуги“ и научи адреса на Ваня – „Сандхамнсгатан“ 44, а след това остави навигационната система на колата да го заведе дотам. Нямаше време. Груповият сеанс щеше да започне в девет и Стефан вече беше нарушил принципите си. Всичко трябваше да се основава на свободна воля. Човек сам трябваше да избере дали да участва. Това беше важно. Себастиан обаче беше различен. Сякаш знанията му пречеха. Сякаш нарочно взимаше погрешни решения. Стефан беше попадал на такива пациенти. И обикновено се принуждаваше да им откаже. Да ги разкара. Себастиан обаче му беше приятел в известен смисъл. Колкото и сложни да бяха взаимоотношенията им. И ако Стефан го разкара, кой друг щеше да се опита да улови Себастиан по време на свободното му падане?