Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Да стане по-добър човек.

Рутинни и безсмислени действия. В това се състояха дните му. С малки изключения. Тази вечер обаче се беше случило нещо. Двама надзиратели го взеха от килията и го заведоха в една от стаите за свиждане. Отдавна не беше влизал там. Колко години бяха минали? Три? Четири? Повече? Не си спомняше. Във всеки случай стаята изглеждаше съвсем същата като преди. Голи стени. Мрежа от тънка тел на прозорци от противоударно стъкло. Два стола от двете страни на маса, закована за пода. Две метални скоби, монтирани на масата. Надзирателите го сложиха на единия от неудобните столове и закачиха с белезници ръцете му за металните скоби. След това излязоха, оставяйки го да седи сам в стаята. Той скоро щеше да разбере кой иска да говори с него, затова нямаше смисъл да гадае. Опита се да си спомни с кого се бе срещнал последния път, когато беше окован за същата тази маса.

Все още не се беше сетил, когато чу, че вратата се отвори и някой влезе. Хинде устоя на импулсивното си желание да се обърне. Седеше неподвижно, вперил поглед право напред. Нямаше причина да дава на посетителя повод да си мисли, че е очакван с нетърпение. Стъпките зад гърба му утихнаха. Новодошлият сигурно беше спрял и го гледаше. Хинде предположи какво вижда той. Мършав дребен мъж, висок не повече от метър и седемдесет. Оредяла коса, дълга до яката, твърде тънка, за да бъде толкова дълга, поне ако искаш да изглеждаш добре. Носеше същите дрехи като всички затворници в отделението е максимална охрана – меки памучни панталони и семпъл памучен пуловер с дълги ръкави. Когато заобиколеше масата, посетителят щеше да види воднисти сини очи зад очила без рамки. Бледи, леко хлътнали бузи и няколкодневна брада. Човек, който изглежда по-стар от петдесет и петте си години.

Посетителят отново тръгна. Хинде беше сигурен, че е мъж. Личеше по тежките стъпки и липсата на парфюм. Оказа се прав, когато срещу него седна дребен и невзрачен мъж.

– Добър вечер. Казвам се Томас Харалдсон и съм новият директор на затвора.

Едвард бавно отмести поглед от прозореца към човека срещу себе си и го погледна в очите.

– Едвард Хинде. Приятно ми е да се запознаем. Вие сте ми третият.

– Моля?

– Директор на затвора. Вие сте третият, откакто съм тук.

– Аха...

В голата стая настъпи мълчание. Единственият звук беше бръмченето на климатика. Отвън и от коридора не се чуваше нищо. Хинде се беше втренчил в новия директор, убеден, че не той трябва да наруши мълчанието.

– Реших да се отбия и да кажа здрасти – рече Харалдсон, усмихвайки се нервно.

Едвард се усмихна учтиво.

– Много мило от ваша страна.

Отново настъпи мълчание. Харалдсон се размърда неспокойно на стола. Хинде седеше неподвижно и го гледаше. Никой не се отбива ей така, само да ти каже здрасти. Човекът срещу него искаше нещо. Едвард още не знаеше какво, но ако си седеше кротко и не говореше, скоро щеше да разбере.

– Доволен ли сте тук? – попита Харалдсон с тон, който може би щеше да е уместен, ако Хинде се бе преместил в ново жилище наскоро. Едвард сдържа усмивката си и погледна очевидно несигурния мъж пред себе си. Първият директор беше неотстъпчиво копеле, на което му предстояха две години до пенсия, когато пристигна Хинде. От самото начало той даде на Едвард ясно да разбере, че няма намерение да търпи глупости. Под глупости директорът имаше предвид Хинде да не изпълнява заповедите да ходи, където му кажат, да говори само когато му разрешат, и да се откаже от всеки опит за свободно мислене. Едвард прекара доста време в карцера. Рядко виждаше втория директор, който се задържа дванайсет години. Не разговаряха нито веднъж, доколкото си спомняше. Може би обаче си струваше да опознае по-добре този Томас Харалдсон. Хинде се усмихна обезоръжаващо.

– Да, благодаря. А вие как я карате?

– Ами днес е третият ми ден тук, но засега...

Отново мълчание. Нервният човек срещу Едвард, изглежда, харесваше безсмислените приказки за незначителни неща, затова Хинде се отклони от стратегията си да остави другия да води разговора и пак се усмихна на Харалдсон.

– Как се казва съпругата ви?

– Какво?

Едвард кимна към ръката на Харалдсон, която беше сложена върху масата.

– Пръстенът. Забелязах, че сте женен. Но може би сте от онези модерни мъже, които имат мъж партньор?

– Не, не, съвсем не. – Харалдсон отбранително размаха ръце. – Не съм... – Той млъкна. Какво бе накарало Хинде да си го помисли? Откъде му хрумна? Харалдсон не беше чувал някой да казва, че има вид на гей. Никога. – Йени. Съпругата ми се казва Йени. Йени Харалдсон.