Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Парите не ме интересуват.

– Може би, но не вреди да притежаваш малко.

– Колко имаш?

Себастиан извади портфейла си и показа на Троле всичките пари, които имаше – няколко банкноти по сто крони и една двайсетачка.

– Не го правя за пари – заяви Троле веднага щом парите се озоваха в ръката му.

– Знам – кимна Себастиан. Освен ако Троле не се бе променил напълно през последните няколко години, това беше вярно. Той не правеше нищо за пари. Е, никога не отказваше дребни суми дори когато беше полицай, но паричното възнаграждение не беше движещата му сила.

Мотивираше го удоволствието да се бърка в делата на хората.

Да ги съсипва.

Да планира, да чака, да събира информация, да насочва хода на събитията и накрая да превръща живота им в ад.

Това беше истинската движеща сила на Троле. Парите бяха само премия.

– Може ли да вляза? – попита Себастиан и прибра портфейла си.

– Променил си решението си, а? – изкудкудяка Троле. Смехът му отекна по стълбището, но той пак не отвори вратата и притисна лице в пролуката. – Все пак се нуждаеш от стария Троле...

Себастиан кимна и се наведе към него, за да говори малко по-дискретно.

– Да, но не искам да го обсъждаме тук.

– Никога не си бил срамежлив. Може да стоиш там, където си. – Троле се ухили предизвикателно като вълк.

Себастиан го погледна уморено. Троле винаги беше труден, но годините и алкохолът, изглежда, го бяха направили още по-лош. За една кратка, ужасяваща секунда Себастиан видя себе си застанал на вратата. Ако беше продължил да пие. Ако беше избрал сковаващите ума опиати, които бе опитал в годината след цунамито. Ако не беше Стефан. Ако не беше открил Ваня. Изведнъж всичко стана много по-важно. Себастиан беше само на няколко „ако“ от това да се превърне в Троле Хермансон. Човек, който няма какво да губи.

– Искам да се разровиш във всичко. Да откриеш каквото можеш. За цялото семейство, включително майката. Тя се казва Ана Ериксон...

– Знам как се казва – прекъсна го Троле, пое си дълбоко и леко потрепервайки дъх и прокара пръсти по наболата си брада, докато обмисляше предложението на Себастиан. – Добре, но ако ми кажеш защо.

– Какво защо? – Себастиан подозираше, че Троле знае отговора, но се надяваше да греши.

– Какво толкова специално има в това семейство? Защо следиш дъщерята? Тя е прекалено млада за теб.

– Няма да ми повярваш.

– Пробвай.

– Не!

Троле срещна решителния поглед на Себастиан и осъзна, че въпросът не подлежи на преговори. Е, добре, с малко късмет той щеше да разбере лека-полека.

– Едно време те харесвах, Себастиан. Вероятно бях единственият. Когато ми се обади, се съгласих, защото едно време те харесвах. – Троле втренчи кръвясалите си очи в Себастиан с обидено и умоляващо изражение. – Приятелите си казват всичко.

– Съгласи се не заради мен, а защото мислиш, че ще можеш да прецакаш нещата за някого. Защото ти доставя удоволствие да го правиш. Познавам те, Троле, затова дори не се опитвай. Ще го направиш или не?

Троле се изсмя на глас, този път по-естествено.

– Ти не ме харесваш. Дошъл си при мен, защото няма при кого друг да отидеш.

– Същото се отнася и за теб.

Двамата се втренчиха един в друг мълчаливо, а после Троле протегна ръка на Себастиан, който я пое след момент на колебание. Дланта му беше влажна и хладна, но ръкостискането беше крепко и силно.

– Дори да не го правя за пари, все пак не работя безплатно.

– Колко искаш?

– Хиляда. Може да получиш отстъпка, защото си голям загубеняк.

С тези думи Троле трясна вратата.

– Обади ми се след няколко дни – чу се гласът му от апартамента.

Себастиан се обърна и бавно тръгна надолу по двата реда стъпала.

Анете Вилен обичаше тези вечери. Тя започна да се подготвя психически още от три часа следобед. Винаги същата установена практика. Първо, дълъг горещ душ. Измиваше косата и тялото си с ексфолиращия сапун с ухание на кайсии, който купуваше от „Боди Шоп“. След това се оставяше да изсъхне, без да се бърше, в топлата баня и после намазваше с лосион леко влажната си кожа. Някъде беше чела, че това задържа влагата и има по-дълбок омекотяващ ефект. Накрая обличаше нощницата си и отиваше боса в комбинираната дневна и спалня. Можеше да се премести в единствената истинска спалня в апартамента, но стаята беше на сина й и въпреки че той се беше изнесъл, тя не искаше да я прави своя. Помещението беше последната й надежда, че един ден той може да се върне.