Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Едвард се усмихна. Няма по-добър начин да научиш за нечия съпруга от това да загатнеш пред мъжа й, че може да е обратен.

– Имате ли деца?

– Чакаме първото.

– Чудесно. Момче или момиче?

– Не знаем.

– Значи ще бъде изненада.

– Да.

– Не съм убивал бременна жена.

Харалдсон изведнъж се почувства малко несигурен в себе си. Дотук нещата бяха вървели добре. Пръв контакт, бъбрене за това-онова, да накара Хинде да свали гарда, преди постепенно да насочи разговора към „Риксморд“. Последната забележка на Хинде обаче обърка Харалдсон и малко го уплаши. Дали Хинде искаше да каже, че не може да си представи какво е да убие бременна жена и че това би било прекалено дори за него, или че просто не е имал тази възможност? Харалдсон потрепери. Не искаше да знае. Време беше да насочи нещата в желаната от него посока.

– От „Риксморд“ искат да говорят с вас – каза той колкото можеше по-спокойно и безучастно.

Аха.

Ето какъв беше истинският повод за посещението.

Едвард за пръв път изглеждаше искрено заинтересуван. Той се изправи на стола. Погледът му беше нащрек. Пронизващ.

– Тук ли са сега?

– Не, но ще дойдат след един-два дни.

– Какво искат?

– Не казаха. Имате ли представа?

Хинде не обърна внимание на въпроса.

– Искат да говорят с мен, така ли?

– Да. За какво мислите, че става дума?

– Кой ще идва?

– Ваня Литнер и Били Русен.

– И те искат да знам това?

Харалдсон се стъписа. Той се поколеба и се замисли. Може би не... Планът му беше да каже на Хинде, че ще дойдат „Риксморд“, с надеждата, че затворникът ще разкрие защо те се интересуват от него. Ако знаеше. За да може Харалдсон да помогне на „Риксморд“. Бил ли си веднъж ченге, винаги оставаш такъв. Сега обаче имаше чувството, че нещата не са се развили по плана. И все пак не беше необходимо „Риксморд“ да разберат за това.

– Всъщност не съм сигурен – отвърна той със сериозно изражение. – Реших, че имате право да знаете, но може би не трябва да го споменавате, когато дойдат. Не е необходимо да им казвате, че сте знаели, че ще дойдат. Че аз съм ви казал. В края на краищата, знаете какви са ченгетата. – Харалдсон се усмихна широко, свойски, сякаш искаше да каже „ние срещу тях“, като че ли бяха изправени пред общ враг.

Едвард също се усмихна. През последните няколко минути се беше усмихвал повече, отколкото през последните четиринайсет години.

– Да, много добре знам какви са ченгетата. Не се тревожете, няма да кажа нито дума.

– Благодаря.

– Но ми дължите услуга.

Харалдсон не можа да разбере дали окованият с белезници мъж се шегува или не. Хинде все още се усмихваше, но нещо в очите му загатваше, че е абсолютно сериозен. Харалдсон отново потрепери, като този път не можа да го прикрие, и стана.

– Трябва да тръгвам... Беше ми приятно да се запознаем.

– И на мен.

Харалдсон се приближи до вратата и почука. Обърна се и погледна Хинде, който пак зяпаше през прозореца. След няколко секунди вратата се отвори от външната страна и Харалдсон излезе от безличната стая за свиждане с чувството, че Хинде е научил повече от него от техния разговор. Това може би не беше хубаво, но не беше и фатално. От „Риксморд“ нямаше да разберат, че е говорил с Хинде.

Харалдсон щеше да си тръгне за къщи и да купи сладолед и да вземе дивиди.

Хинде нямаше да е проблем.

Отначало Троле отказа да отвори вратата. Себастиан го чу, че се движи вътре в апартамента, но се наложи да звъни повече от пет минути, преди бившият му колега да открехне вратата. През тясната пролука надникна кръвясало око. Апартаментът зад лицето беше тъмен и беше трудно да се различат детайли. Миризма на задух и прах, съчетана с воня на стар боклук, се разнесе покрай Троле и плъзна по стълбището.

– Какво искаш?

– Спеше ли?

– Не. Какво искаш?

– Искам да говоря с теб.

– Зает съм.

Троле се помъчи демонстративно да затвори вратата, но Себастиан успя навреме да пъхне крака си в пролуката. Хрумна му, че никога досега не го е правил. Виждал го беше стотици пъти във филми, но никога не го беше правил. Е, има пръв път за всичко.

– Онова, което ще ти кажа, ще ти хареса. – Себастиан замълча за момент и реши да подслади малко повече примамката. – Имам пари.

Вратата се открехна по-широко и светлината от стълбището озари лицето на Троле. Наистина беше състарен. Сигурно още нямаше шейсет, но изглеждаше десет години по-стар. Косата му бе разрошена и прошарена и беше небръснат и мършав и вонеше на тютюн и алкохол. Троле пиеше отдавна, дори когато работеше, и сега, петнайсет години по-късно, когато нямаше работа и семейство, алкохолът, изглежда, беше единствената му компания. Беше облечен с мръсна, размъкната тениска и боксерки. Краката му бяха боси, а ноктите – жълти, загрубели и твърде дълги. Троле не само беше състарен, а и деградирал.