Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той спря колата на известно разстояние от номер 44 и тръгна пеша, оглеждайки приятния жилищен квартал. Сградите бяха наредени в редици, не твърде близо една до друга, но съобразно с природата наоколо. Пред входа на номер 44 имаше стойки с няколко велосипеда за възрастни и деца. Стефан спря и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени къде би застанал, ако иска да шпионира апартамент два етажа по-горе, без никой да забележи. Колкото е възможно по-далеч от пътя и по-добре скрит. Зад блока Стефан видя възвишение, обрасло с широколистни дървета. Листатите храсти осигуряваха добро прикритие и фактът, че е направил правилния избор, стана ясен, когато иззад най-голямото дърво изведнъж надникна Себастиан Бергман с ужасено изражение.

– Какво правиш тук, по дяволите? – изкрещя той.

Стефан едва не прихна да се смее при вида на вбесения човек, който го гледаше между дърветата. Себастиан приличаше на тийнейджър, хванат да пуши тайно цигара.

– Исках да те видя в новата ти домашна обстановка.

– Много смешно. Изчезвай, преди някой да те забележи. Стефан поклати глава и излезе на още по-открито място, като

застана на известно разстояние от Себастиан, на затревената площ.

– Няма, освен ако не дойдеш с мен. Груповата ти терапия започва след половин час.

Себастиан гневно се втренчи в него.

– Не трябва ли да спазваш някои правила и предписания? Какво стана с хората, които правят нещата доброволно?

– Това не важи за мъже на средна възраст, които дебнат зад дървета и шпионират млади жени, за които твърдят, че са им дъщери. Идваш ли?

Себастиан поклати глава. Вътрешно той беше леденостуден. Светът му започваше да изглежда все по-крехък. Чувстваше се разголен и смутен и много му се искаше да мине в нападение. В същото време обаче в мъжа пред него имаше нещо, което изведнъж му даде възможност да се види през очите на някой друг, и колкото и да манипулираше истината, отговорът винаги беше един и същ.

Той беше ходил при Троле.

Беше дошъл тук.

Беше объркан.

– Моля те, Стефан, върви си. Остави ме на мира.

Стефан пристъпи в забуления от листа малък свят, където се криеше Себастиан, и хвана ръката му.

– Не съм дошъл да те стресирам, нито да те карам да се чувстваш неудобно. Дошъл съм за твое добро. Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя. Но дълбоко в душата си знаеш, че съм прав. Трябва да престанеш с това.

Себастиан погледна психотерапевта и кротко дръпна ръката си.

– Няма да се включа в група. Останала ми е малко гордост.

– Нима? – Стефан го погледна сериозно. – Огледай се наоколо, Себастиан, виж къде си.

Себастиан дори не се опита да измисли отговор.

Дори той не можеше да намери изход от това положение.

– Миналата седмица казах, че ще се опитам да разчистя гаража, за да вкарам там колата. Да изхвърля куп неща. Мислите ли, че го направих? – Мъжът срещу Себастиан, когото другите наричаха Стиг, говореше от повече от десет минути, но изглежда, още не беше приключил. Приказваше ли, приказваше, сякаш огромното му тяло съдържаше неограничен брой думи. – Нямам сили. Не мога да правя нищо. Дори миенето на чиниите след ядене или изхвърлянето на боклука е тежко начинание. Знаете как е, когато изпаднеш в това състояние. Не стигаш доникъде. Доникъде...

Себастиан кимна. Не защото беше съгласен – той беше отписал мъжа като безинтересен и престана да слуша след трийсетина секунди – а защото си помисли, че ако кима в знак на съгласие, дебелакът ще осъзнае, че е обяснил доводите си и че не е необходимо да дава повече примери, за да докаже пълната си липса на инициативност пред групата. Тази сбирщина от увредени хора, която според Стефан можеше да го спаси. Четири жени и двама мъже, без да се броят Стефан и Себастиан. Стиг си пое дълбоко дъх и се накани да продължи многословния си досаден монолог, когато Стефан се намеси. Себастиан изпита чувство на огромна благодарност, макар че още му беше ядосан.

– Но ти имаш поставена диагноза лека депресия, Стиг. Ходи ли на лекар за лекарствата си?

Стиг поклати глава и за момент имаше такъв вид, сякаш щеше да си тръгне. След това обаче отново си пое дълбоко дъх – нещо, което опротивя на Себастиан само след петнайсетина минути.

Дъхът се превърна в звук.

Звукът се превърна в думи.

Порой от думи.

– Проблемът е, че не искам да гълтам толкова много хапчета. Опитах веднъж и получих тази реакция...

Себастиан се прозя и се изключи от бръщолевенето на Стиг. Как го търпяха другите хора, които мълчаливо седяха около него? Споделяха ли раздразнението на Себастиан, или само чакаха удобна възможност и те да си поемат дълбоко дъх и после надълго и нашироко да започнат да говорят за безинтересния си живот? Сигурно не ги беше грижа за баналните проблеми на другите? Себастиан хвърли на Стефан гневен, умоляващ поглед, но психотерапевтът съсредоточено слушаше Стиг. Спаси го слабата, почти незабележима жена срещу него, облечена с бяла блуза и джинси. Тя се наведе напред и с глас, малко по-силен от шепот, прекъсна монотонното дърдорене на шишкото.