Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Вебер.

– Здравейте. Обажда се Торкел Хьоглунд от „Риксморд“. Търсили сте ме.

– Да. Добре, че се обаждате. Току-що се върнах от малка почивка и... Виждам, че са били убити три жени.

Вебер не си губеше времето. Направо пристъпи към работа. Малка почивка . Това обясняваше защо репортерът не е направил връзката по-рано.

– За един месец – добави Вебер, когато Торкел не отговори.

– Да...

– Имам предвид в района на Стокхолм. Поразпитах тук-там и изглежда извършителят е един и същ. И след като ги разследва „Риксморд“, се чудех дали имате коментар?

Торкел разсъждаваше трескаво. Имаше две възможности за избор: да потвърди подозренията на Вебер или да откаже коментар. Той избягваше да лъже представителите на медиите, освен ако случаят не изисква такъв ход на действие. Този случай не изискваше. Факт беше, че Торкел вече обмисляше идеята да даде пресконференция и да съобщи ограничено количество информация с надеждата, че ще попадне на нови улики. Искаше обаче да бъде подготвен по-добре и да е решил кои точно подробности да оповести. Не му се щеше да казва твърде много, затова отговори:

– На този етап не мога да коментирам.

– Не желаете ли да потвърдите, че издирвате сериен убиец?

– Не.

– А искате ли да коментирате?

– Не искам да коментирам на този етап – повтори Торкел.

И двамата знаеха, че отказът на Торкел да отрече или да коментира с равносилен на потвърждение, но никой нямаше да може да каже, че е издал информация на пресата. И не беше необходимо. Имаше много други полицаи, които биха го направили с радост. Не в екипа му, но в други отдели на управлението. Толкова много, че това се бе превърнало в проблем за разпитите и работата със свидетелите. Твърде голям брой хора научаваха твърде много твърде скоро.

– Утре сутринта ще свикам пресконференция.

– Защо?

– Ами елате и ще разберете.

– Ще дойда. И ще използвам информацията, която имам.

– Знам.

– Благодаря, че се обадихте.

Торкел затвори. Пресконференция. Утре. И по-добре. След като Вебер слухтеше по петите му, трябваше публично да запазят някакъв контрол върху потока от информация. Пресконференцията винаги беше балансиращ акт. Изчакват ли твърде дълго, за да споделят онова, което знаят, може да има обратна реакция, водеща до труден дебат за обществената сигурност и защо полицията е мълчала за факта, че сериен убиец се разхожда свободно. И да, нуждаеха се от информация. Торкел предпочиташе да има още няколко улики, върху които да работят, преди случаят да стане обществено достояние, може би дори да посочи няколко заподозрени, така че общественото внимание да придвижи напред разследването, вместо само да го разшири, но не беше така. Не разполагаха с нищо. Не бяха стигнали доникъде. Ако им провърви, вниманието може да доведе до нещо положително. Защото Торкел знаеше със сигурност едно: в деня, в който започнат да се появяват заглавията, един човек ще прочете всяка статия, ще забележи всеки коментар и ще проследи всеки дебат – убиецът. Имитаторът. Това може да го стимулира. Да го направи прекалено самоуверен. И тогава може да допусне грешка.

Пожелателно мислене.

Торкел затвори интернет търсачката и се протегна. Денят беше тежък.

Твърде много въпроси, твърде малко отговори.

Мислите му започнаха да блуждаят. Към дъщерите му, лятната вила и какво да направи сега, след като момичетата му наближават възраст, когато скоро вече няма да искат да ходят там. Най-вече Елин протестираше, че трябва да прекарва последните няколко дни на лятната ваканция във вилата, но несъмнено и Вилма скоро щеше да запее същата песен. Сега вече тя беше тийнейджърка. Торкел се боеше от този момент. Моментът, когато те ще пораснат. Когато ще искат да бъдат с приятелите си и да имат собствен живот, далеч от стария си татко в е твърде малката лятна вила в Естергетланд. Това беше естествено. В края на краищата, такава е целта, когато отглеждаш и възпитаваш деца – да ги направиш самостоятелни личности. Той знаеше, че е успял, но този факт не правеше нещата по-лесни.

И не беше само това. Никой не искаше да ходи с него на вилата. Нито пък някъде другаде. Ивон си имаше Кристофер. Не че Торкел би си помислил да я покани да прекара две седмици край езерото Бурен, но това го накара да осъзнае с още по-голяма яснота, че е сам. Абсолютно сам.

Той стана сковано от бюрото и се разходи из апартамента. Не хареса онова, което видя. Беше по-разхвърляно от обикновено и въпреки късния час реши да разтреби. Торкел беше много подреден човек, но жестоките убийства бяха заели цялото му време. Обикновено ставаше така. Когато на бюрото му попаднеше сложен случай, домът му оставаше занемарен. Имаше някои подобрения, откакто той постъпи на работа в „Риксморд“, поради една елементарна причина. Екипът работеше там, където го повикат, из цяла Швеция. Националният отдел за разследване на убийства трябваше да има това специално подразделение, за да помага в сложни разследвания на убийства, за които местната полиция няма ресурси. Това означаваше, че Торкел често отсъства от Стокхолм и живее в хотел по време на най-напрегнатите периоди, затова апартаментът му успяваше да избегне хаоса. Този път обаче в епицентъра на бурята беше Стокхолм, и то по възможно най-лошия начин. Апартаментът несъмнено трябваше да бъде разтребен, но сега Торкел имаше избор – да разчисти или да се опита да поспи.