Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Вече се беше изкъпала в апартамента на Торкел, но отново си взе душ. Струваше й се естествено да го направи. След това изми зъбите си и тихо се вмъкна в леглото до Микаел. Обърна се на една страна и се втренчи в разрошената му коса, докато той лежеше с гръб към нея. Изглеждаше дълбоко заспал. Урсула се отпусна. Не се чувстваше идеално, но поне беше доволна. Знаеше, че прекарва времето си, взимайки само частици от хората около себе си. Никога всичко.

И даваше само частици. Не беше способна на друго. Също като тениската в стаята на Бела преди малко.

Обичаше дъщеря си, но го казваше на тениската й.

Сабине се яви в съня му. Той я държеше за ръката. Както винаги.

Бушуващата, прииждаща вода. Силата. Шумът. Себастиан я пусна и вълната я повлече.

Както винаги.

Той я загуби.

Завинаги.

Стресна се и се събуди, както обикновено, без да е сигурен къде се намира. И после видя Анете. Тя все още беше с черната си рокля. Тъмното червило беше размазано и бе оставило следи върху възглавницата. Анете беше хубава. Той не беше забелязал това вчера. Като цвете, което се разтваря само нощем, когато никой не може да го види. Само ако беше поне наполовина същата жена, когато излезе навън и застане пред света. Себастиан прогони мисълта. Не беше негова работа да я разбира или да й помага. Имаше си достатъчно проблеми. Той се измъкна от леглото. Беше се схванал. Дюшекът беше твърде мек, а леглото – твърде тясно. Освен това сънят винаги го караше да се чувства напрегнат и дясната ръка го болеше. До дрехите му на пода имаше кафяво мече с надпис на коремчето: На най-добрата майка на света. Себастиан се запита дали Анете не си го е купила сама. Трудно му беше да си представи, че спящата жена е най-добрата в каквото и да било. Той взе мечето и го остави до нея като поздрав. Погледна я за последен път и после бързо и безшумно се облече и напусна апартамента.

Навън беше горещо. Жегата го обви веднага щом излезе на улицата, въпреки че още нямаше пет сутринта. Някъде беше чул, че Стокхолм е в центъра на гореща тропическа вълна. Себастиан не знаеше по какви критерии горещината се квалифицира като тропическа, само си помисли, че е адски горещо. Непрекъснато. Денонощно. По гърба му се стичаше пот още преди да е изминал стотина метра, не знаеше къде е, нито как да стигне до центъра на Лилехолмен и вървеше напосоки, докато улиците започнаха да му изглеждат познати.

До станцията на метрото имаше кафене и павилион за вестници. Той влезе, отиде направо при кафемашината и си напълни голяма чаша капучино.

– За още шест крони може да си вземете и сладкиш – каза младежът зад тезгяха, когато Себастиан сложи чашата пред него.

– Не искам сладкиш.

Младият мъж го огледа и се усмихна с разбиране.

– Тежка нощ?

– Гледай си шибаната работа.

Себастиан взе кафето и излезе. Зави надясно. Имаше да върви много. По моста Лилехолмен, „Хорнсгатан“, „Слюсан“, „Скепсброн“, „Стрьомброн“, „Сталгатан“, после „Страндвеген“ и у дома. Щеше да се облее в пот, докато стигне дотам. Не искаше обаче да използва метрото. Ако му станеше твърде горещо, щеше да вземе такси.

На „Хорнсгатан“ връзката на обувката му се развърза. Себастиан остави кафето върху разпределителна кутия за електричество, наведе се и я завърза. Докато се изправяше, той съзря отражението си в тъмната витрина на магазин за ризи и видя, че въпросът дали е имал тежка нощ, е бил основателен. Тази сутрин изглеждаше по-възрастен от петдесетте си години. Похабен. Въздългата му коса бе залепнала за челото от пот. Беше небръснат, изтощен и с хлътнали очи. Сам с картонена чаша с изстинало кафе в пет часа сутринта. Бягайки от поредната нощ с жена. Тръгнал... Къде всъщност отиваше? У дома. Но към какво? Стаята за гости в апартамента на „Грев Магнигатан“. Само тази стая използваше в елегантния апартамент освен кухнята и банята. Четири стаи стояха неизползвани, недокоснати и тихи в постоянен сумрак зад спуснати щори. Къде всъщност отиваше? Къде отиваше от онзи ден след Коледа през 2004 година? Отговорът беше: никъде. Беше си внушил, че това е нормално. Така искаше да стоят нещата и беше направил съзнателния избор да остави живота да минава покрай него.

Себастиан знаеше защо. Страхуваше се, че ще трябва да се откаже от Сабине, за да се завърне в живота. И от Лили. Че цената да може отново да живее е да забрави дъщеря си и съпругата си. Той не искаше това. Знаеше, че много хора, повечето, намират пътя обратно към живота, след като са загубили близък човек. Животът за тях продължаваше, липсваше само един фрагмент. Не беше напълно разбит като неговия. Себастиан го знаеше, но не беше в състояние да го оправи. Дори не се беше опитвал.