Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Не. Искам работа. Нуждая се от работа. Затова съм дошъл.

Торкел не знаеше какво е очаквал. Ясно му беше, че появата на Себастиан в този ранен час може да означава само едно: той иска нещо. За себе си. Но това? Правилно ли беше чул?

– Искаш работа. Тук. Ей така.

– Да.

– Не.

– Защо?

– Не мога да назначавам хора.

– Можеш, ако кажеш, че се нуждаеш от тях.

– Именно...

За пръв път на Торкел му беше трудно да погледне Себастиан в очите. Може би в момента наистина се нуждаеше от него? Тогава защо не му се беше обадил? Защото лично той не искаше отново да го включи в екипа? Чувстваше се предаден от бившия си приятел. Това ли беше засенчило професионалната му преценка? Торкел си беше внушил, че макар вече да има трета жертва, присъствието на Себастиан ще нанесе повече вреда, отколкото добро.

Себастиан изтълкува мълчанието му като знак, че обмисля предложението, и се наведе напред.

– Хайде, Торкел, знаеш, че можеш и че аз ще помогна. Не водихме ли този разговор във Вестерос?

– Не. Доколкото си спомням, ти се присъедини към нас във Вестерос, държа се гадно с мен и с екипа ми и после изчезна.

Себастиан кимна. Горе-долу това се беше случило.

– Обаче се получи.

– За теб може би.

На рамката на вратата се почука и в кабинета влезе Ваня. Тя погледна госта на канапето. В изражението й непогрешимо личеше какво е мнението й за него.

– Какво прави той тук, по дяволите?

Себастиан бързо стана. Нямаше представа защо. Почувства, че така е редно да постъпи. Сякаш беше ухажор в роман на Джейн Остин. Фактът, че я беше видял преди по-малко от двайсет и четири часа, нямаше значение. Струваше му се, че е било много отдавна.

– Здравей, Ваня.

Тя дори не го погледна. Беше се втренчила предизвикателно в Торкел.

– Себастиан се отби за малко. Минавал случайно и...

– Как си? – опита отново Себастиан.

– Всички са тук. Чакаме те.

– Добре – отговори Торкел. – Ще дойда веднага щом мога. Тази сутрин имаме и пресконференция.

– Пресконференция?

– Да. Ще я обсъдим на съвещанието. Идвам след две минути.

Ваня кимна и излезе, без да погледне Себастиан. Торкел забеляза, че той я проследи с поглед, докато излизаше. Тя беше необичайно груба. Може би трябваше да й направи забележка, но в същото време държането й потвърди чувството му, че е взел правилното решение, като е отказал на Себастиан да се включи в екипа. Торкел стана и Себастиан отново насочи вниманието си към бившия си колега.

– Пресконференция... Върху какво работите?

Торкел знаеше, че не трябва дори да намеква за случая пред Себастиан. Той се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

– Мисля, че работата ще ти се отрази много добре.

– И аз това казвам.

– И наистина бих искал да ти помогна.

– Можеш.

– Не мога.

Мълчание. На Торкел му се стори, че светлината в очите на Себастиан угасна.

– Хайде, не ме карай да те моля...

– Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако искаш да се видим някой път. Не по работа. – Торкел стисна рамото му, обърна се и излезе от кабинета.

Себастиан не помръдна. Резултатът от посещението му беше горе-долу какъвто очакваше, но все пак се почувства разочарован. Постоя там още малко, подреждайки мислите си, а после излезе от кабинета на Торкел и тръгна към дома си.

Създай си живот, преди да станеш част от живот.

Как да го направи, по дяволите, когато никой не иска да му даде шанс?

Той наистина трябва да ги измие , помисли си Себастиан, докато гледаше мръсните прозорци с изглед към „Карлавеген“. Бял микробус под наем от „Статойл“ беше паркирал неправилно долу на улицата. Двама мъже на трийсет и няколко години се мъчех да пренесат пиано, което беше твърде тежко за тях. Себастиан ги наблюдаваше с интерес. За секунди бе преценил, че задачата е невъзможна. Пианото беше прекалено тежко, а мъжете бяха твърде мършави и не бяха достатъчно на брой. Елементарна математика.

Стефан беше отскочил до денонощния магазин да купи мляко за кафето, което винаги настояваше да предложи, и го бе оставил сам. Себастиан дръпна завесата наляво, за да вижда по-добре, а после се настани удобно на големия фотьойл и се загледа в двамата мъже с пианото. След това се облегна назад и затвори очи.

Едва ли не тръпнеше в очакване, вероятно заради онова, което щеше да се случи много скоро.

Завръщането.

Моментът, когато Себастиан отново щеше да поеме контрола и да отвърне на удара. Силно. Той отвори очи и пак погледна към фиаското с пианото. Имаше почивка. Мъжете, изглежда, обсъждаха какво да направят. Себастиан загуби интерес и взе всекидневника от масата пред себе си.