Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Мама не се чувства много добре в момента. Това казваше баща му, когато шепнешком се опитваше да му обясни защо трябва да обува меки чехли вкъщи и защо не трябва да показва, че е разстроен, разтревожен или ядосан. За да му обясни защо трябва да седи тихо и мирно, незабележим, по няколко часа в дните, когато тя съумее да стане от леглото. Да обясни защо никога не правят нищо заедно, защо той трябва да бъде добро момче и да се грижи за мама, докато татко е на работа и печели пари.

Това казваше и самият той по-късно, когато стана по-голям и съучениците му го питаха защо отсъства от училище толкова често, защо не може да му дойдат на гости, защо никога не излиза с тях след часовете, защо не идва на купони и защо не тренира никакъв спорт.

Мама не се чувства много добре в момента.

Понякога, когато беше малко по-добре, тя казваше колко е жалко, че е трябвало да израсне с такава лоша майка.

По-често обаче му казваше, че той е виновен, задето е болна. Ако не се бил появил на бял свят, всичко щяло да бъде наред. Той я бил съсипал.

Когато той навърши десет години, за нея стана невъзможно да стои вкъщи и тя изчезна. Той не знаеше къде е отишла. Странно, но след това баща му прекарваше повече време у дома и в това имаше ирония, защото по това време той вече можеше да се грижи сам за себе си, донякъде защото беше по-голям, донякъде защото вече не беше необходимо да се грижи за майка си. Едва много по-късно осъзна, че баща му е използвал работата като извинение да не е вкъщи. Да избяга. Не можеше да се справи със заболяването й и затова предаде отговорността на сина си. Той предполагаше, че би трябвало да мрази баща си за това, но когато го разбра, вече имаше много други хора, които мразеше далеч по-силно.

Майка му почина шест месеца след като ги напусна. На погребението повечето хора тихо говореха за самоубийство, но той не знаеше със сигурност.

След още шест месеца, на рождения му ден, дойде жена, която той не познаваше. Казваше се София. Той не направи празненство. Кой щеше да дойде? След няколко години без никакви социални контакти и със значителен брой отсъствия от училище, нямаше приятели. София му донесе подарък. „Супер Нинтендо“. Той искаше играта, откакто я пуснаха на пазара предишната година, но все му казваха, че е твърде скъпа и не могат да си я позволят. София обаче явно не мислеше, че подаръкът е особено екстравагантен. Подари му четири игри и конзолата! Той веднага разбра, че тя има повече пари от тях.

София остана да пренощува у тях.

Спа в спалнята с баща му.

По-късно баща му каза, че се запознали в антикварния магазин, където работеше той. София била добре осведомена и интелигентна. Донесла няколко неща за продажба, но поискала доста висока цена за куп красиви предмети. Скъпи вещи. Той харесваше София. Тя правеше баща му щастлив, какъвто не беше много отдавна.

През следващите месеци я виждаше често. Много често. Един уикенд баща му и София заминаха и когато се върнаха, бяха сгодени. Баща му седна да си поговорят сериозно. Той и София щели да се оженят и да живеят при нея. Тя имала красива къща в центъра на града. Той не се съмняваше, че баща му обича София, но осъзна, че и парите не са без значение.

Това трябваше да бъде ново начало.

Нов живот.

По-добър живот.

Той го заслужаваше след всичко, което се беше случило. Този път всичко щеше да бъде наред. Нищо и никой нямаше да го разруши.

Няколко седмици след годежа го представиха на семейството на София. Майка й и баща й, Ленарт и Свеа, които бяха на шейсет и няколко години, и брат й Карл. Вечеря във Вила Келхаген. Много приятна. Той разля напитката си и се сви, уплашен от последиците, но никой не се ядоса. С течение на вечерята се отпускаше все повече. София, изглежда, имаше хубаво семейство. Нямаше кретени. Когато си тръгваха, бащата на София го дръпна настрана.

– Знаеш, че се казвам Ленарт, но може да ми викаш дядо, ако искаш, след като ще се сродяваме.

Той с удоволствие се съгласи. Харесваше мъжа с прошарената коса и добрите кафяви очи, които винаги изглеждаха изпълнени със смях.

Тогава. Когато се запознаха.

Преди екскурзиите.

Преди игрите.

Тогава той не се страхуваше от мрака.

Когато извърши ритуала, високият мъж седна в кухнята и с треперещи пръсти разгърна вестниците. Най-после се бяха досетили. Беше им отнело време, но сега бяха свързали първото, второто и третото убийство. Пишеха за него. Първият вестник твърдеше, че той всява страх. Имаше снимки на къщите, които бе посетил. На разтревожена съседка, която притиска до себе си дъщеря си. Той се насочи към втория вестник. Почти същото. Нямаше нищо за модела му на подражание въпреки факта, че убийствата бяха точни копия. Журналистите или не знаеха подробности, или не бяха наясно с величието на Учителя. Коментарите на полицията бяха кратки. Те само искаха да известят, че вероятно имат работа със сериен убиец, и да предупредят хората, особено жените, които живеят сами, да не пускат в домовете си непознати мъже. Имали няколко улики, но това било всичко. Не били готови да коментират вероятни сходства между трите жертви. Не съобщаваха подробности. Опитваха се да го омаловажат и да го превърнат в незабележителен, някой, чиито действия не са важни. Отново. Нямаше да успеят. Още не беше свършило. Те щяха да бъдат принудени да признаят, че той е достоен противник. Велик и способен да внушава страх като Учителя.