Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Високият мъж стана, издърпа второто чекмедже от горе надолу и извади ножица. Седна и старателно изряза статиите, написани за него. Щом приключи, сгъна вестниците и ги сложи на купчина на масата. След това застана неподвижно. Това беше нещо ново. Трябваше да създаде ритуал. Беше сигурен, че ще има още статии. Това беше само началото. Тялото му тръпнеше, сякаш изведнъж се пренесе в следващия етап, когато целият свят щеше да започне да го търси под дърво и камък. Скритият. Фазата, в която той съществуваше.

Високият мъж стана и се приближи до шкафа с почистващите препарати. До прахосмукачката имаше хартиена торба за рециклиране. Той взе вестниците от масата и ги сложи в торбата. След това затвори вратичката, взе изрезките, отиде при бюрото в другата стая и издърпа най-горното чекмедже, където държеше пликове за писма. Три различни размера. Извади един от най-големите и сложи вътре изрезките. Тези от „Експресен“ върху онези от „Афтонбладет“. Ако разпечата нещо от интернет, ще го сложи в друг плик. Той отиде до скрина, издърпа най-горното чекмедже и сложи плика с изрезките под черната спортна чанта. Това щеше да прави – да изрязва, да събира и да слага в плика и в скрина. Ритуал. Веднага се почувства по-спокоен.

Високият мъж седна пред компютъра, отвори търсачката и влезе във jygorh.se . Беше докладвал за скорошните си наблюдения и информацията бе изключително добре приета. На седмата страница той щракна върху малкия червен бутон в средата на дълъг откъс с рунически писмени знаци. Отвори се нова страница и той въведе паролата си. Хлъцна, когато видя промяната в страницата.

Беше му възложена нова задача.

Той беше готов за следващата.

Номер четири.

Асансьорът не работеше от една седмица. Себастиан изкачи трите реда стъпала до апартамента си. Все едно, нямаше да се изпоти много повече. Слънцето печеше безпощадно по целия път до дома му. Това лято нямаше значение в каква посока вървиш или по кое време на деня. От момента, в който изгрееше в четири сутринта, слънцето, изглежда, беше в зенита си. Сенките бяха малко. Зоната на високо налягане се бе задържала над страната толкова дълго, че вестниците бяха принудени да измислят нови изрази. „Рекордни температури“ и „Ужасни жеги!“ вече не бяха достатъчни. „Палещото слънце отново нанесе удар“ и „Убийствено лято“ бяха два примера от заглавията миналата седмица, свързани със статии, шито описваха как няколко души са постъпили в болница поради обезводняване и как кучета са умрели в паркирани коли.

На вратата му бяха окачени цветя. Букет в сива хартия с бележка. Себастиан го откъсна, докато отключваше вратата, и влезе вътре. Прочете бележката, докато изхлузваше ризата си, без да я разкопчава, но там не пишеше нищо, което да не знае или за което да не се беше досетил. Някой му беше изпратил цветя, но той не беше вкъщи да ги приеме. Влезе в кухнята и разкъса хартията. Рози. Може би дузина. Червени. Определено скъпи. На стъблата беше прикрепена картичка. Очевидно го поздравяваха за нещо. Пишеше само „Честито“ с красив почерк. И име – „Елинор“.

Оная, дето обичаше да държи ръката му.

Той знаеше, че закуската беше грешка. И букетът беше потвърждението. Себастиан хвърли цветята в умивалника и извади чаша от бюфета. Напълни я с вода, изпи я жадно и после пак я напълни. Излезе от кухнята и се зачуди за какво са поздравленията, но реши да не се притеснява за това.

В апартамента беше само малко по-хладно, отколкото навън. Миришеше на спарено. На прах. Себастиан си помисли да отвори прозореца, но това нямаше да промени нещата. Съблече се и хвърли дрехите си върху неоправеното легло в стаята за гости. Трябваше да пусне пералнята, но реши да не си прави труда.

Учуди се, че сградата е необикновено тиха. Не бръмчаха тръби, не се чуваше пускане на вода в тоалетни, не викаха деца в апартаментите над него, нямаше стъпки по стълбите. Вероятно повечето му съседи бяха заминали на почивка. Не че му липсваха. Той дори не знаеше имената им. Нарочно отбягваше събранията на блока, общия ден за почистване и празненствата в квартала. Децата от блока дори бяха престанали да звънят на вратата му, опитвайки се да продават коледни списания, майски цветя и други боклуци. Обаче беше прекалено тихо.

Срещата със Стефан нямаше желания ефект. Себастиан беше отишъл при него като победител. Той беше победил и щеше да покаже на Стефан веднъж завинаги кой определя дневния ред за контактите им. Щеше да му изясни, че ако възнамерява да поеме инициативата и да го принуди да прави неща, като например да участва в онзи проклет групов сеанс, ще си понесе последиците. Себастиан беше напълно подготвен за една ободряваща караница, но Стефан сякаш изглеждаше примирен. Това изобщо не беше удовлетворяващо.