Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Имаш ли телефон?

Роланд бръкна в джоба си и му даде мобилния си телефон. Едвард набра номера по памет и зачака отговор.

Харалдсон стоеше до прозореца на спалнята. Не беше помръднал оттам, откакто отвори вратата и видя, че в стаята няма никого. Беше се приближил до неоправеното двойно легло край прозореца. Какво друго можеше да направи? Да търси Йени? Къде? Нямаше представа. Беше като парализиран.

Страхът, ужасът, Йени, работата.

Хората, които засаждаха ябълковото дръвче в градината, бяха започнали да работят. Той ги видя, че идват. Наблюдаваше ги как обикалят градината. Сочат и обсъждат. Избраха най-доброто място и започнаха да измерват и да копаят. Донесоха чували с тор. Обикновен работен ден. Обикновен живот, само на няколко метра от него. Реалност, в която имаше логика.

Трудно му беше да мисли ясно. Какво да направи? Той не можеше да е замесен. Не трябваше. Йени беше изчезнала. Той беше замесен. Това обаче не означаваше, че другите трябва да разберат. Моля те, Господи, нека нищо лошо не се е случило с Йени. Мислите му подскачаха и прескачаха като игла върху издраскана грамофонна плоча.

В момента прехвърляха Хинде. Вероятно вече бе напуснал „Льовхага“. Той искаше да бъде прехвърлен. Щеше да се случи нещо. Какво? Трябваше ли Харалдсон да предупреди полицията?

Щеше ли това да спаси Йени? Тя беше изчезнала.

Какво обяснение да даде, когато се свърже с полицията? Не може да каже, че е изпълнил някои поръчки за Хинде и че едната от тях му е позволила да напусне затвора. Това би било равно не само на самоубийство за кариерата му, но и на наказуемо деяние.

Йени. Къде беше тя? Не можеше да е мъртва. Какво щеше да прави Харалдсон? Как щеше да живее без нея?

Хинде още не беше напуснал „Льовхага“, а Ралф вече бе арестуван по времето, когато изчезна Йени. Какво означаваше това? Че Хинде беше във връзка с повече от един човек навън?

Ингрид Мари не можеше да има баща в затвора.

Дали да каже на някого? Можеше ли да каже на някого? Каква причина щеше да посочи за подозренията си? Може би Хинде се беше разболял наистина. Вероятно вече беше в болницата. В такъв случай предупреждението за опит за бягство щеше да прозвучи най-малкото странно. И ако е предполагал, че може да се случи нещо такова, защо е дал разрешение да прехвърлят Хинде?

Не съм убивал бременна жена.

Какво ще се случи, ако Харалдсон се обади в полицията?

Какво ще се случи, ако не го направи?

Телефонът му пак иззвъня. Сърцето му започна да бие по-бързо от надежда, докато го изваждаше от джоба си. Не познаваше номера. Не беше Йени. Той отговори веднага.

– Харалдсон.

– Обажда се Едвард Хинде.

Съзнанието на Харалдсон изведнъж се изпразни напълно, сякаш вятър отвя всички мисли, които се въртяха в главата му.

– Откъде се обаждаш? – беше единственото, което се сети да каже.

– Няма значение. Ти направи онова, което ти казах, затова може да ми зададеш въпрос.

Харалдсон чу всяка негова дума, но не разбра нищо.

– Какво?

– Аз изпълнявам обещанията си, Томас. Ти каза „да“, както исках, и затова ще отговоря на един въпрос.

– Какво си...

– Почакай, Томас – прекъсна го Хинде и Харалдсон мигновено млъкна. – Не че ти казвам какво да правиш – тихо продължи Едвард, – но на твое място бих попитал: „Къде е съпругата ми?“.

Харалдсон затвори очи и видя проблясващи светлини. Уплаши се, че ще припадне. Не трябваше да го прави. Припаднеше ли, никога нямаше да разбере. По лицето му започнаха да се стичат сълзи.

– Къде е съпругата ми? – едва успя да промълви.

Хинде започна да му обяснява.

Всички прозорци в апартамента бяха отворени.

Но пак беше горещо.

Лепкаво.

Задушно.

Ваня седеше на дивана и сменяше каналите на телевизора. Беше болезнено ясно, че никоя станция не излъчва най-добрите си програми по това време на денонощието. Тя изключи телевизора, остави дистанционното управление до себе си и взе специалните притурки, които бяха пристигнали с вечерните вестници. „Експресен“ имаше десет страници за ареста на Ралф Свенсон и извънреден репортаж на първа страница, украсен с негова снимка. Демаскиран под голямо заглавие: „Лицето на Летния психопат“. Най-отгоре на страницата пишеше: „Заподозреният от полицията“ със значително по-малки букви. Доколкото знаеше Ваня, все още не му бяха предявени обвинения, но той вече беше разпнат на кръст от пресата. Ограничаването на публикуването на имена и снимки не беше на мода тези дни. Ранното идентифициране на заподозрените беше „в интерес на обществото“. Това означаваше, че никой не е готов да плати за дигитално изображение. Освен че тя го смяташе за неетично, понякога това затрудняваше работата им. Очните ставки изгубваха смисъла си, когато от всяка страница гледаше лицето на заподозрения.