Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– По радиото чух, че сте арестували някого – извика Микаел от кухнята.

– Да, цял следобед бях в апартамента на заподозрения.

– Намери ли нещо?

– Купища. Той е виновен.

– Хубаво.

Микаел се върна в дневната.

– Ела и седни – каза тя и потупа с ръка мястото до себе си на дивана, но той поклати глава.

– Не сега. Трябва да поговорим.

Урсула се изненада. Изправи рамене и го погледна. Микаел не проявяваше често желание да разговарят, нито очакваше, че тя ще го слуша.

– С Бела ли се е случило нещо?

– Това няма нищо общо с Бела. Става дума за нас.

Урсула се вцепени. Гласът му беше някак различен. Сякаш бе репетирал какво да каже. Сякаш се бе подготвял от дълго време.

– Срещнах някого и искам да бъда честен с теб.

Отначало тя не разбра какво й казва. Наложи се да попита, макар да подозираше, че вече знае отговора.

– Не разбирам. Искаш да кажеш, че си срещнал друга жена?

– Да. Но в момента не се виждаме. Реших, че няма да е честно спрямо нея. И теб.

Урсула го погледна стъписано.

– Бил си с друга и сега всичко е свършило?

– Не съм бил с никоя. Срещнахме се няколко пъти и сега временно задържам нещата. Исках първо да говоря с теб.

Тя не знаеше какво да каже. Нямаше представа какво да направи. Гневът щеше да бъде най-лесната възможност за избор. Неподправен и язвителен. Но Урсула не можеше да го намери. Не намираше нищо.

– Урсула, наистина се опитах напоследък, с пътуването до Париж и всичко. Но вече нямам сили. Съжалявам. Аз съм виновен.

Той бил виновен.

Де да беше толкова елементарно.

Линейката от Упсала пристигна в „Льовхага“ точно осемнайсет минути след обаждането на телефона за спешни случаи. Фатима Олсон изскочи от колата и заобиколи отзад да изкара носилката. Радваше се, че дойдоха. По пътя за болницата тя щеше да пътува отзад с пациента и нямаше да седи до Кенет Хамарен. Фатима не го харесваше. Поради елементарната причина, че той не я харесваше. Тя не знаеше защо. Може би защото беше родена в Ирак, защото беше по-добре квалифицирана – Фатима беше медицинска сестра в интензивно отделение, а Кенет – парамедик – и следователно получаваше по-висока заплата или защото беше жена. Вероятно беше комбинация и от трите или имаше съвсем друга причина. Не го беше питала. Работеше с него от две седмици и смяташе да говори с шефа си веднага щом има възможност, и да помоли да работи с някой друг за в бъдеще. Кенет беше сравнително добър в работата си, но имаше избухлив нрав и винаги беше настроен срещу нея. Възползваше се от всяка възможност да се заяжда, да я поправя или да я критикува, докато работи. Държеше се така само с нея. Фатима го беше виждала с други хора и отношението му беше коренно различно. Очевидно имаше нещо против нея. Не я харесваше.

Кенет слезе от линейката трийсетина секунди след Фатима, така че да не му се налага да й помогне. Тя закачи животоподдържащата система на носилката, оставяйки отворени задните врати на линейката – все пак бяха на територията на затвор – и тръгна към отделението с максимална охрана, до чиято врата ги чакаше пазач. Както обикновено, Кенет вървеше пред Фатима, на пет метра разстояние.

В общата стая нямаше никого освен Хинде, който все още лежеше на пода. Единият надзирател беше сложил възглавница под главата му. Другите затворници се бяха прибрали в килиите си. Фатима бързо прецени ситуацията. Мъж на средна възраст. Силно повръщане с консистенцията на кафеени зърна. Болка в стомаха, съдейки по положението на тялото му. Може би кървяща язва. Определено вътрешен кръвоизлив. Тя се наведе над него.

– Здравей. Чуваш ли ме?

Мъжът на пода отвори очи и кимна немощно.

– Казвам се Фатима. Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

– Заболя ме коремът и после... – Гласът му изведнъж заглъхна. Той махна вяло с ръка по посока на обления в повърнато под.

Фатима кимна.

– Сега боли ли те?

– Да, но съм малко по-добре.

– Идваш с нас.

Тя погледна предизвикателно Кенет и двамата мълчаливо повдигнаха мъжа, сложиха го на носилката и го завързаха с ремъци. Той не тежеше много. Изглеждаше безсилен. Определено трябваше да включат сирената по пътя за болницата.

Надзирателят, който седеше при болния затворник, тръгна с тях по коридора към чакащата линейка. Той и Фатима качиха пациента в колата без помощта на Кенет и когато тя понечи да затвори вратите, надзирателят се приближи да се качи.

– Какво правиш?

– Идвам с вас.

Едвард лежеше и слушаше с интерес. Това беше тази част от плана, върху която той имаше най-малко контрол. Нямаше представа какви са правилата за придружаването на затворник, когото прехвърлят в болница. Колко пазачи щеше да има? Щяха ли да бъдат въоръжени? В затвора те носеха само палки и електрошокови пистолети. Беше ли различно по време на прехвърляне? Щеше ли да има кола, която да ги следва? Или две? Щяха ли да чакат полицейски ескорт? Не знаеше.