Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той чу, че надзирателят обяснява на Фатима кой е Едвард Хинде и че е абсолютно изключено линейката да замине без охрана. Надзирателят, който сега стоеше пред него, щеше да пътува отзад с Хинде и Фатима, а друг негов колега щеше да седи отпред при шофьора. Значи двама. Поотделно и вероятно въоръжени. Това обаче пак не би трябвало да създаде проблеми. Поне не стана дума, че ще чакат полицията.

Другият надзирател дойде, тичайки, и се качи отпред. Колегата му скочи отзад и Фатима му показа къде да седне. Те затвориха вратите. Фатима почука два пъти по преградата от матирано стъкло, отделяща ги от шофьорската кабина, и линейката потегли. Само след няколко минути се включи сирената. Хинде почувства, че го завладява напрежение. Дотук всичко беше минало точно по плана, но най-трудната и рискована част от операцията тепърва предстоеше.

– Алергичен ли си към някакви лекарства? – попита го Фатима.

– Не.

– Загубил си много течности и соли, затова ще те включа към система с физиологичен разтвор.

Тя се обърна, издърпа чекмедже и с отработени движения извади пликче физиологичен разтвор, което закачи на кукичка над Едвард. След това стана, отвори шкафче високо над главата му и извади малка канюла. Седна до Хинде и допря памучен тампон до дозатор, съдържащ антисептик. Бързо притисна памука до свивката на ръката му.

– Ще усетиш остро убождане. – Фатима сръчно вкара канюлата, залепи я с тиксо да бъде неподвижна, оправи тръбичката, която излизаше от пликчето, и я закрепи за канюлата. След това се наведе напред да включи системата. Гърдите й бяха пред очите на Хинде. Той се замисли за Ваня. Разтворът започна да тече във вените му. – Добре. Трябва да ти задам няколко въпроса. Мислиш ли, че ще можеш да отговориш?

Едвард кимна и се усмихна смело. Фатима отвърна на усмивката му.

– Какъв е идентификационният ти номер?

Той нямаше време да отговори, защото линейката рязко удари спирачки и спря. През преградата Хинде чу, че шофьорът изруга. Тръпнеше в напрегнато очакване. Разбира се, възможно е някой небрежен шофьор да ги е принудил да спрат, но може и да беше началото на последната му стъпка към свободата. Той видя, че надзирателят се скова и застана нащрек. Фатима се извини за внезапното спиране. Хинде се огледа наоколо за някакво оръжие. За предпочитане нож или нещо подобно. Не видя нищо. Освен това беше завързан с ремъци за носилката. Нямаше да може да помогне. Можеше само да чака.

Кенет изруга отново и натисна клаксона. Все някой беше собственик на червения сааб, нехайно паркиран в лявата страна на пътя, заради който не можеха да минат. И то точно след завой. Кретен. Беше чист късмет, че реакциите на Кенет бяха бързи, иначе щяха да се блъснат в него. Кенет отново натисна клаксона. Къде беше проклетият идиот, на когото беше колата? Не можеше да е далеч. В такъв случай сигурно беше чул сирената. Беше видял синята светлина. Типично. Оставаха им само двеста метра до плавния път. На него Кенет щеше да може да мине покрай колата, но на този тъп малък път нямаше шанс. От едната страна на сааба имаше ограда, а от другата – канавка. Кенет пак натисна клаксона.

Човекът, който седеше до него, изглеждаше нервен и непрекъснато се оглеждаше наоколо. Ръката му беше на електрошоковия пистолет на колана му.

– Какво става? – попита Кенет.

– Не знам. Можеш ли да се върнеш?

Кенет повдигна рамене и включи на задна скорост. Той видя, че мъжът до него извади радиопредавател и го доближи до устата си.

И в същия миг светът експлодира.

На фона на воя на сирената тримата в задната част на линейката изведнъж чуха звука на два изстрела и строшаване на стъкло. Всичко сякаш се случи едновременно. Покрай матираното стъкло прелетя нещо и се разплиска върху него. Нещо тъмно. Стече се по стъклото. Надзирателят до Хинде скочи. Фатима изпищя, запуши с ръце ушите си и се наведе напред. Живяла е във военна зона , помисли си Едвард, когато видя реакцията й. Той лежеше на носилката и наблюдаваше хаоса, който бе настъпил само за няколко секунди. Чу три силни удара отстрани по линейката.

– Какво става? – извика Фатима.

Надзирателят държеше електрошоковия пистолет в ръката си, но нямаше към кого да го насочи. Едвард лежеше неподвижно. Нямаше намерение да привлича излишно внимание към себе си.

Изведнъж сирената заглъхна и вместо постоянния шум настъпи пълна тишина. Обезпокоителна тишина. Надзирателят обърна глава, ослушвайки се за звуци отвън. Нищо. Фатима се изправи бавно и стъписано се втренчи в него.