Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Какво става? – прошепна тя.

– Някой се опитва да измъкне затворника – отговори той, все още нащрек.

Сякаш за да потвърди думите му, задната врата рязко се отвори. Разнесоха се още два изстрела. Първият куршум прониза меката тъкан непосредствено под ребрата на надзирателя, излезе през гърба му и разби матираното стъкло. Вторият се заби в средата на гърдите му. Той падна. Фатима изпищя. Роланд Юхансон отвори другата врата, за да може да я види, и насочи пистолета към нея.

– Не – троснато каза Едвард.

Роланд спусна пистолета и се качи в тясното пространство, което сякаш стана още по-малко, когато едрият мъж влезе вътре. Той мълчаливо започна да развързва ремъците на Хинде. Веднага щом го освободи, Едвард седна в носилката. Искаше му се да изтича навън. Да подскочи във въздуха. Трябваше да упражни всяка частица от волята си, за да не изгуби контрол. Вече беше толкова близо. Той погледна пликчето с физиологичния разтвор. Протегна ръка и го откачи от кукичката.

– Ще взема това.

Фатима не реагира. Беше в шок. Поклащаше се напред-назад, втренчена в празното пространство. Роланд протегна ръка и предложи подкрепа на Хинде, който стана от носилката и слезе от линейката. Все още нямаше сили от малкото си представление в общата стая. Двамата бавно тръгнаха покрай линейката и спряха по средата.

– Добре ли си?

– Да. Благодаря.

Едвард се облегна на линейката. Роланд го потупа по рамото и отиде да отвори дясната врата. Без видими усилия издърпа навън надзирателя, който се свлече неподвижно на земята. Хинде забеляза кървяща рана в гърлото му, точно под челюстта, и още една под ключицата, докато Роланд го влачеше към задните врати на линейката. Надзирателят беше жив, но не за дълго. Едвард чу, че Фатима изпищя, когато Роланд хвърли умиращия мъж отзад. Хинде затвори очи.

Роланд заобиколи от другата страна. Когато той застреля надзирателя, шофьорът се бе опитал да избяга, но не беше достатъчно бърз. Роланд го настигна, сграбчи го и удари главата му три пъти в линейката. Сега той хвана изпадналия в безсъзнание шофьор, хвърли го отзад при другите и се качи. Не обърна внимание на надзирателите. Единият беше мъртъв, а другият умираше. Роланд отключи белезниците от коланите им и преобърна шофьора. Изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници, а после се обърна към Фатима, която все още седеше на стола до носилката.

– Твой ред е.

Тя поклати глава. Не беше в състояние да помръдне. Роланд пристъпи към нея, издърпа я от стола и я блъсна на пода. Фатима не се съпротиви, когато той изви ръцете й зад гърба и й сложи белезници. Роланд взе одеяло, слезе, мина покрай Едвард, приближи се до дясната врата и започна да събира стъклата, които се бяха посипали навсякъде в шофьорската кабина. Когато изхвърли повечето, постла одеялото на седалката и помогна на Хинде да седне. Преди да затвори вратата, строши останалата част от стъклото, така че прозорецът да изглежда по-скоро отворен, отколкото разбит. След това отиде до червения сааб и взе голяма ролка тиксо от задната седалка. Върна се в линейката и облепи глезените на шофьора и жената за всеки случай. Накрая уви тиксото два пъти около главите им, покривайки устата им. Изскочи навън, затвори вратите, седна зад волана и превъртя ключа на стартера. Всичко продължи по-малко от пет минути. Никой не ги видя. Нищо не се движеше. Не се приближаваха никакви сирени. Чуваха се само звуците на гората.

Те потеглиха. Едвард погледна в огледалото за обратно виждане към смаляващия се сааб. Оставяха го. Също както той оставяше „Льовхага“. Напускаше го.

Сега можеше и щеше да започне да гледа към бъдещето.

Роланд караше малко над позволената скорост. Хинде беше сигурен, че този път не е приоритетен по отношение на полицейски проверки за превишена скорост, поне за превозните средства за спешни случаи, но все пак би било глупаво да се рискува. Срещата с властите не би била добра идея по ред причини. Те щяха да питат за счупеното стъкло. В шофьорската кабина имаше петна от кръв. Роланд не беше с униформа на шофьор от „Бърза помощ“. Някой по-наблюдателен полицай би забелязал всичките тези неща. Е, добре, те щяха да се справят, ако се стигне дотам.

Денят беше прекрасен. Зелените оттенъци на лятото бяха навсякъде. Главата на Едвард се замая, докато гледаше хълмистия пейзаж наоколо. Толкова много пространство. Последните четиринайсет години изглеждаха още по-ограничени и затворени сега, когато имаше различна перспектива. Сега можеше да види онова, което му беше отнето. Той се наслаждаваше на всяка нова гледка, която се откриваше пред очите му покрай лъкатушещия път. Вятърът през счупеното стъкло развяваше оредялата му тънка коса. Едвард отново затвори очи. Започна да диша дълбоко. Позволи си да се отпусне. Въздухът сякаш беше по-лек. Всяко поемане на дъх го правеше по-силен. Така се чувства човек, когато е свободен. Роланд намали. Хинде отвори очи. След половин час щяха да бъдат в Стокхолм. Той се обърна към Роланд.