Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Здравей, аз съм – каза Ваня.

– Знам.

– Какво правиш?

Били се замисли. Как да реагира? Реши да й каже истината, поне донякъде.

– Тъкмо ще вечеряме.

– Ти и Мая? – Прозвуча ли леко презрение в начина, по който Ваня произнесе името? Не наблегна ли малко повече на а ? Мааая . Или Били си въобразяваше? Търсеше проблеми. Може би.

– Да. Аз и Мая. – Той погледна към кухнята, където Мая отпиваше от виното си. Тя очевидно го чакаше да се върне, за да започне да се храни. – На масата сме. Искаш ли нещо? – Постара се да не прозвучи пренебрежително и грубо.

– Искаш ли да отидем да потичаме?

– Сега ли?

Той не очакваше въпроса. Не му мина през ума, че Ваня може да иска компанията му.

– След малко. След като вечеряте. Навън вече не е толкова горещо.

– Знам ли...

– Мислех да побъбрим. За нас.

Били не отговори веднага. Това беше първата стъпка. Ваня я беше направила. Той отново погледна към кухнята. Мая срещна погледа му и се усмихна, но после сви устни в красноречив жест. Били също й се усмихна и завъртя очи, за да покаже, че човекът от другия край на линията не спира да говори, като бързо обмисли възможностите си за избор.

Искаше му се да излезе да потича. Определено искаше да говори с Ваня. За отношенията им. Но нямаше да има време да го направи и да отиде на театър. Не му се ходеше на театър, но искаше да бъде с Мая. Да пие вино и да бъде с гаджето си. Трябваше да направи избор. Беше сигурен, че той и Ваня ще решат проблемите си. Знаеше го. Но не тази вечер. Щеше да избере Мая и Ваня трябваше да се примири.

– Съжалявам – искрено отговори. – Не мога.

– Какво ще правиш?

Разочарование ли прозвуча в гласа й? Този път Били не мислеше, че си е въобразил.

– Ще излизаме. Ще гледаме някаква пиеса.

Той осъзна как прозвучаха думите му. Ваня знаеше мнението му за театъра. Все едно бе предпочел най-неприятното нещо, за което можеше да се сети, пред нея. Така прозвуча. Обаче не беше вярно. Той предпочете Мая, но не искаше да го каже на Ваня.

– Да. Отдавна сме купили билети. – Били беше запазил билетите преди по-малко от час, но беше време да зареже истината. Да спести каквото може.

– Добре. Тогава някой друг път.

– Да.

– Забавлявайте се. Поздрави Мая от мен.

– Благодаря. Виж, аз наистина искам ние да... – започна Били, но Ваня беше затворила. Той се зачуди за миг дали да не й позвъни и да довърши изречението си. Реши да го остави засега, но утре на работа определено щеше да повдигне въпроса. Щеше да й се обади, ако Ваня не дойде. Понякога тя си взимаше свободен ден, след като извършат арест.

Били се върна в кухнята.

– Кой беше? – попита Мая и започна да се храни. Наистина го беше чакала.

– Ваня.

– Какво искаше?

– Нищо.

Той седна и взе чашата си с виното. Не беше вярно. Ваня не беше искала това, но това получи.

Харалдсон изобщо не си беше представял така годишнината от сватбата им.

След като му се обади Едвард Хинде, той хукна към колата и въведе координатите в джипиеса. Картата бързо се появи на екрана. Покрай Сурахамар и Рамнес, наляво, в гората, надолу към езерото Ойе. Харалдсон попита дали Йени е жива, но не получи отговор. Хинде каза, че това е втори въпрос, а му е разрешил само един, и затвори.

Докато караше, Харалдсон се мъчеше да се убеди, че Хинде няма защо да му казва къде е Йени, ако той не може да я спаси. Логичният ход беше Хинде да я освободи. Тя вече беше изпълнила ролята си като средство за натиск върху Харалдсон. Нямаше какво да спечели, ако я нарани. Но колкото и да се опитваше да си го внуши, мисълта беше там, някъде дълбоко в душата му, защото Хинде не действаше логично и не му трябваха причини. Затова беше в „Льовхага“ четиринайсет години.

Хинде беше психопат.

Харалдсон следваше джипиеса. Пътищата ставаха все по-тесни, а гората – все по-гъста. И после той видя вода между дърветата и пътят свърши. Спря до огромен рододендрон и слезе от колата. Лятна хижа. Построена на склон, спускащ се към езерото. Явно беше направена преди много години. Сега несъмнено никой не би получил разрешение да строи толкова близо до брега. Харалдсон се приближи до къщата и натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Надникна през прозореца. Кухнята. Очевидно нямаше вода и електричество. Той видя печка за дърва и дълбоки купи, обърнати наопаки върху дъска за сушене. Нямаше кранове, само голяма метална кофа и черпак върху високо столче до нея. Живописно, но безлюдно.

– Йени! – извика Харалдсон.