Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Никой не отговори.

Той започна да обикаля къщата, надничайки през всеки прозорец. Нищо. Спря и се огледа наоколо. Градината не беше много голяма, но беше в красиво обкръжение. Морави от трите страни. Мрежа за бадминтон от страната към езерото. Градински мебели и пилон за знаме на другата. Някой се радваше на хубав живот тук.

– Йени!

Някъде високо горе му отговори птица. Харалдсон почувства, че паниката му се засилва. На кратко разстояние до гората имаше тоалетна. Той отиде да провери, но и там нямаше никого. Освен облак бръмчащи мухи. Харалдсон затвори вратата и реши да влезе в къщата, когато забеляза неестествено заоблена могила зад пилона, до която водеше пътека през къпиновите храсти. Във високите треви и торфа от двете страни се подаваха големи камъни. Зимник. Харалдсон забърза натам. Когато се приближи, чу слаб звук от хлопане. Той спря. Истина ли беше, или плод на въображението му? Не, някой определено блъскаше отвътре. От зимника. Не беше много силно, но все пак. Харалдсон стигна дотам за секунди. Звукът се засилваше и надеждата му нарастваше.

– Йени!

Той заобиколи малката могила и се озова пред голяма врата от тъмно дърво. Превъртя ключа и я отвори.

Вътре имаше малко преддверие, дълго един метър, и после друга врата. Думкането се засили. Йени беше жива. Дебелите каменни стени заглушаваха звука преди, но сега Харалдсон чуваше ясно блъскането. В ключалката беше оставен ключ. Той го превъртя и отвори вратата.

Йени стоеше вътре и присви очи от внезапната ярка светлина. Харалдсон се втурна към нея и я прегърна.

Силно.

Тя се вкопчи в него.

Дълго стояха така.

В колата по пътя за дома им Йени не каза нищо отначало. Беше уплашена. Ужасена. Едва когато таксито бе завило към хижата, тя бе осъзнала, че нещо не е наред. Едрият мъж взе чантата й, принуди я да слезе от колата и я блъсна вътре в зимника. Тя не беше в състояние да разсъждава ясно. Сега обаче беше в безопасност и мислите й донесоха въпроси. Трябваше да разбере какво се беше случило. Харалдсон не искаше да я лъже, но в момента нещата бяха твърде несигурни, за да си позволи да й разкаже дори цензурирана версия на истината. Ето защо той й обясни, че е говорел с бившите си колеги от полицията, когато му се обадил истинският таксиметров шофьор, и научил, че някаква банда взима хората от работните им места и ги обира по този начин. Полицията смятала, че те вероятно са хакнали компютрите на таксиметровата фирма, за да разберат кои таксита са ангажирани предварително.

Йени изглеждаше доволна от обяснението.

По-късно несъмнено щеше да има още въпроси, когато тя премислеше всичко, но дотогава Харалдсон щеше да знае резултата от днешните събития и щеше да може да нагоди отговорите си. В момента обаче се прибираха у дома.

Той преливаше от радост, че Йени е жива и здрава.

Едва влязоха в къщата, когато отново се обади Виктор. Разтревожен. Отчаян. Линейката, превозваща Хинде, не пристигнала в Упсала. От болницата не можели да се свържат с екипа. От „Льовхага“ не можели да се свържат с надзирателите, които придружавали Хинде. Харалдсон трябвало да дойде на работа.

Той се опита да се измъкне, но Виктор му даде ясно да разбере, че ситуацията изисква присъствието на директора на затвора. Харалдсон каза на Йени, че трябва да отиде на работа за малко. Нямал друг избор. Да я закара ли при някоя приятелка, за да не бъде сама? Не, Йени искаше да бъде с него. Двамата отново се качиха в колата.

Йени мълчеше през по-голямата част от пътя за „Льовхага“. Вероятно си припомняше събитията през деня. Това устройваше Харалдсон. Той трябваше да обмисли вероятни сценарии и план как да се справи с възникналата ситуация.

Време беше за ограничаване на пораженията.

При никакви обстоятелства никой не трябваше да разбира, че Харалдсон има нещо общо със случилото се.

Заради самия него. Заради Йени. Заради всички.

Той започна от Йени. Никой не знаеше, че известно време тя е била в неизвестност. Е, да, момичетата от офиса, но никой друг. Онова, което те знаеха обаче, никога нямаше да стигне до ушите на управителния съвет на „Льовхага“, затова Йени не представляваше риск. Дори ако тя кажеше на някого от затвора за неприятните си преживявания, никой нямаше да направи връзка с бягството на Хинде.

Следващият въпрос беше дали да се опита да вземе буркана с червеното цвекло и шишенцето от аптеката от килията на Хинде.

Беше рисковано. Ако ги намерят, сигурно ще предположат, че ги е внесъл Ралф Свенсон. Не биха взели пръстови отпечатъци от такива неща, нали? Те вече имаха заподозрян, който отдавна беше във връзка с Хинде. Разбира се, всички щяха да помислят, че му е помогнал Ралф. Вероятно щеше да бъде най-добре Харалдсон да стои далеч от килията на Хинде.