Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Как си? – Той приклекна пред Йени и нежно прибра кичур коса от лицето й.

– Седя и си мисля.

– Разбирам... – Харалдсон хвана ръката й и я стисна. – Може би трябва да поговориш с някого за случилото се. С професионалист.

Тя кимна. Изражението й беше малко хладно.

– Скъпи?

– Да?

— Как разбра къде съм?

Харалдсон се вцепени.

Може би, в края на краищата, най-лошото не беше свършило.

Себастиан се прибра вкъщи по-рано, отколкото се бяха уговорили. Докато беше в Йостермалм Сторг, той се сети, че беше обещал на Елинор да напазарува за вечеря. Вероятно му го напомни мъжът пред него, който носеше две найлонови торби с покупки. Отначало Себастиан беше склонен да забрави за всичко. Вечерята с Елинор и съсед, когото не познаваше, му се стори крайно нелепа. Като парче от пъзел, което не се вмества никъде. Но колкото повече се опитваше да прогони мисълта, толкова по-настойчива ставаше.

В непринудеността на всичко това имаше нещо освобождаващо. Списък за пазаруване и кошница, в която да сложи продуктите. Да пазарува редом с други хора като обикновен, функциониращ човек. Сякаш имаше нещо, което очаква с нетърпение.

Себастиан отиде в халите „Салухален“ и започна да пазарува като никога дотогава. Свинско филе, пресни картофи, зеленчуци, плодове и дузина десертни сирена. Опита италиански салам и прошуто и реши да купи и двете. Взе босилек и копър. Купи френски пастет, който имаше божествен вкус. Прясно смляно кафе, екстра качество. Не искаше да спира да пазарува. Всичките тези вкусове откриваха възможности за нещо, което никога не беше изживявал. От магазина за алкохол той купи шампанско, бяло вино, червено вино, уиски и коняк. Помисли си да вземе и отлежал портвайн, но вече не можеше да носи толкова много найлонови торбички. На няколко пъти се наложи да спре и да остави пликовете на земята по пътя за дома си, за да не изпусне нещо, когато пръстите му се схващаха.

Елинор се втурна към него и го прегърна, преди да успее да остави покупките. Радостта й, че го вижда, беше неудържима. Той я притисна до себе си. Тя ухаеше прекрасно. Червената й коса беше мека, а устните – още по-меки. Себастиан я прегърна по-силно. Искаше да се изгуби в нея, в онова прелестно кикотене. Те дълго стояха в коридора. Елинор го пусна първа, но остави ръката си на врата му и погледна торбичките.

– Колко неща си купил!

– Купища. Не си направих труда да погледна списъка.

Тя се засмя.

– Ти си луд. – Отново го целуна в устата. – Липсваше ми.

Цял ден.

– И ти ми липсваше. – Веднага щом изрече думите, Себастиан осъзна, че не лъже. Може би не му беше липсвала самата тя, а посоката, в която го водеше. Това му липсваше. Отдавна. Елинор отнесе няколко торбички в кухнята. Себастиан се вгледа в нея. Струваше му се, че изведнъж се е озовал на страничен път, отправящ се в друга посока, и не иска да се върне на главния път. Никога.

Елинор се върна и му се усмихна.

– Купил си чудесни неща.

– Благодаря.

– Искаш ли да си легнем, или първо да пийнем чаша шампанско?

– Не пия.

– Нито дори шампанско?

– Не.

– Скучен си! – Тя му отправи закачлива усмивка. – В такъв случай има само една възможност за избор.

Елинор отметна назад дългата си коса и го погледна с онова изражение, на което му беше трудно да устои. За момент той потъна в обещанието за интимност, за близост, но после изненада самия себе си.

– Не трябва ли първо да приготвим вечерята?

Тя го погледна с пресилено разочарование.

– Както казах, скучен си! – Завъртя се на пета и се върна в кухнята. Себастиан я последва, за да й помогне да разопакова покупките.

Меко казано, беше изненадан от решението си.

Да постави на първо място съседа пред секса.

Това беше нещо ново за него.

Елинор реши какво да бъде менюто. Кулинарните умения на Себастиан бяха нищожни и той се ограничи да мие и реже зеленчуци. Тя не спираше да бъбри, докато приготвяше месото – за плановете си за апартамента, лятното време, безпокойството й за нейните цветя. Чудеше се дали да не ги донесе тук. Себастиан предимно слушаше – не точно какво казва Елинор, а гласа й. Не спореше с нея. Тя беше малко като шампанското в чашата й – искрящо и вкусно, но най-добро, когато го отпиеш.

– Имаш ли нещо против да пусна радиото? – попита Елинор. Себастиан дори не знаеше, че има радио. Къде ли беше?

– Не, разбира се.

– Обичам да слушам радио, докато готвя. С теб.

Тя включи радиото отгоре на лавицата с подправките. Себастиан се опита да си спомни откъде го има, но не се сети. Стаята се изпълни с чувствена струнна мелодия на любовна песен. Себастиан се усмихна. Елинор дори не беше обикновено шампанско. Тя беше розово шампанско. Той винаги го отбягваше в миналото. Гледаше го пренебрежително.