Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Вероятно положението криеше по-голям риск, отколкото подозираше Торкел. Риск, който той не искаше да поеме.

– Ще й се обадя веднага. Ще се видим в управлението.

Торкел затвори. Себастиан излезе навън и отчаяно започна да търси такси.

Ваня тичаше нагоре по най-високия хълм по маршрута. Скъси крачките си, тичаше усърдно и поддържаше скоростта и дишането си. Два пъти късо поемане на дъх и едно по-дълго издишване. Въздухът проникваше дълбоко в диафрагмата й. Чувстваше се добре. Силна. Тя се съсредоточи върху дишането си, когато стигна до върха на склона. Провери пулса си на монитора. Осемдесет и осем от максималния й сърдечен ритъм. Телефонът й иззвъня отново. Този път Ваня дори не си направи труда да го извади от джоба си. Продължи да бяга. Телефонът продължи да звъни. Схвана намека ми, помисли си тя, когато звъненето най-после спря.

Ваня уголеми крачките си, дишайки ритмично. Побягна по-бързо, до деветдесет процента от максималния си сърдечен ритъм. Беше твърде рано за спринт. Оставаха повече от четири километра. Тя забави крачка.

Маршрутът минаваше през горска пътека. Ваня погледна встрани и видя кола, спряла до купчина отсечени дървета. Сребриста тойота. Десният мигач примигваше. Ваня измина няколко крачки и едва тогава осъзна какво е видяла. Спря. Наведе се с ръце на коленете за няколко секунди и после бързо се изправи. Нямаше търпение да чака. Сложи ръце на кръста си и започна да диша дълбоко. Овладя дишането си и се върна. Доколкото чуваше, двигателят на колата не работеше. Наоколо нямаше никого.

Регистрационният номер беше WTF 766.

Това беше колата, открадната от Брюна. Ваня беше запомнила номера, защото беше чула Били да обсъжда с колега дали в Швеция може да се движи автомобил с WTF на регистрационната табела. Обсъждане, което Били трябваше да проведе с нея, ако нещата бяха нормални. Колегата знаеше, че има коли с табела LOL, затова мислеше, че трябва да има и WTF [3] LOL – Laughing Out Loud (силен смях); WTF – What the F***? (Какво, мамка му?) – интернет жаргон. – Б. пр. . В КАТ нямаха възможност да вървят в крак с бързо развиващия се свят на съкращенията в интернет.

Ваня тръгна по пътеката към колата и избърса с накитника си потта, стичаща се по челото й. Изтри бузата си в рамото. Около нея започнаха да жужат любопитни насекоми, привлечени от потта и топлината, които тя излъчваше.

В колата нямаше никого. Ваня засенчи очи с ръка и надникна през стъклото. По седалката и на пода се беше стекло нещо тъмно. Вероятно кръв. Тя внимателно се опита да отвори вратата. Не носеше ръкавици. Вратата беше заключена. Ваня се придвижи вдясно и погледна отзад. Нищо. Приготви се да извади телефона си и да се обади, когато я долови.

Миризмата. Смрадта. Непогрешима.

Заобиколи отзад до багажника. Не беше необходимо да го отваря. Знаеше какво ще намери. Не кого, а какво.

На мухъл. Сладникава и същевременно парлива. Леко металическа.

Миризмата на труп.

Ваня пробва дръжката, надявайки се, че и багажникът ще е заключен. Не беше. Изщрака и се отвори. Тя бързо се извърна настрана и закри с ръка устата си. Овладя инстинктивното си чувство на гадене и пак се обърна. Дишаше повърхностно, само през устата.

Беше мъж. Възрастен. Подпухнал. Подут. Синкавозелен. Рядка кафеникавочервена течност се процеждаше от мехурите по кожата му, които се бяха спукали. От устата и ноздрите му струеше течност от разлагането. Всичко в него, цялото му тяло, беше влажно, мокро. Ваня затвори багажника, отстъпи няколко крачки назад и извади телефона си.

Видя, че последното обаждане не е от Себастиан, а от Торкел.

Тя чу, че зад нея се пречупи клонка, и се завъртя рязко, напълно нащрек. На шест-седем метра от нея стоеше огромен мъж. Изкривен, чупен нос, дълга коса, завързана на опашка, червен белег, спускащ се от челото над лявото му око и надолу по лицето. Роланд Юхансон. Сигурно беше стоял скрит зад купчината отсечени дърва и се бе приближил, без да го чуе. Тя бавно започна да отстъпва назад. Роланд тръгна към нея. Не бързаше. Поддържаше разстоянието. След няколко крачки краката на Ваня опряха в колата. Тя погледна за миг надолу и после отново към Роланд. Във вените й прииждаше адреналин. Сърцето й блъскаше в гърдите, докато се промъкваше покрай колата, до момента, в който вече не я усещаше зад гърба си. Още една крачка вдясно. Сега беше по средата на пътеката. Зад нея нямаше нищо, което да й пречи.

Роланд Юхансон. Едър и силен.

Ваня никога нямаше да успее да го надвие в ръкопашен бой, но би трябвало да може да го надбяга. Той се приближаваше. Крачка напред, а Ваня отстъпваше крачка назад. Спокойно. Внимаваше къде стъпва. Не трябваше да се спъва. Това би сложило край на всичко. Стремеше се да не намалява разстоянието помежду им. Беше готова всеки момент да се обърне и да побегне. Той нямаше да преодолее разстоянието от седем метра между тях. Никакъв шанс. Ваня щеше да успее.