Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Донесе ли всичко? – попита той.

– Да, но по-добре провери за всеки случай.

Едвард поклати глава.

– Имам ти доверие.

Той взе кутията и я остави на земята. Обърна се към Роланд, който взимаше якето си от колата и се приготвяше да се върне в къщата. Хинде го спря.

– Тук ще се разделим. Сега всичко зависи от мен. Отърви се от колата. Остави трупа в багажника.

Роланд кимна и протегна ръка. Едвард я стисна.

– Пази се, Роланд.

– Добре.

Хинде го прегърна. Приятелски. Роланд се качи в сребристата кола, включи на скорост и потегли. Едвард стоя и гледа колата, която се отправи към дърветата наблизо. Гората беше тъмна в ранната вечер и тойотата бързо се скри от погледа му. Бръмченето на двигателя утихна и настана тишина.

Сега тук нямаше никой друг освен него и Ваня.

С малко късмет скоро щеше да дойде и Себастиан.

Хинде вдигна тежката кутия и се върна в порутената къща. Трябваше да свърши много неща.

Стаята беше малка и задушна. Миришеше на прах и пот. Вентилационната система беше стара и температурата беше близо трийсет градуса. Себастиан благодари наум на архитекта, че тук няма прозорци. Ако вътре печеше слънце, щеше да бъде непоносимо. Торкел и Себастиан седяха един до друг срещу Ралф Свенсон. Той беше облечен с анонимни, арестантски дрехи. Седеше с прегърбени рамене. Погледът му се стрелкаше между двамата и накрая се спря на Торкел.

– Ще говоря с него. С никой друг. – Ралф кимна към Себастиан.

– Не решаваш ти.

– Добре.

Ралф млъкна. Скръсти ръце на стомаха си и наведе глава. Торкел въздъхна. Нямаше намерение да позволява протоколът да се изпречи на пътя към евентуален резултат. Ралф беше връзка с Хинде, който беше отвлякъл колежката и приятелката му. Нямаше време за нищо друго освен за подхода, който за най-кратко време щеше да доведе до успех. Торкел отмести назад стола си и стана. Сложи ръка на рамото на Себастиан и после излезе от стаята, без да пророни нито дума.

Веднага щом вратата се затвори, Ралф вдигна глава и погледна Себастиан в очите. Изправи гръб, сложи лакти на масата и се наведе напред. Себастиан седеше мълчаливо и чакаше. Ралф го погледна изпитателно – нещо, което беше научил от Хинде, но Себастиан се съмняваше, че има с какво да го подкрепи. Себастиан обаче можеше да се включи в играта му за известно време. Играта на мълчание го устройваше много добре. Даваше му време да събере мислите си. Да загърби чувствата си. Да потисне безпокойството си. Емоциите нямаше да помогнат на Ваня. Той трябваше да съживи някогашния Себастиан.

Леденостуден. Гъвкав. Аналитичен.

Човекът, който променя нещата.

– Себастиан Бергман. Най-после се запознах с теб. – Ралф наруши мълчанието със забележка, която разкри известен интерес към опонента му. Той беше благодарен за срещата. Това даваше известно предимство на Себастиан. Свенсон определено не беше от категорията на Хинде.

– Как си? – с безразличен глас попита Себастиан, без да отговаря на встъпителната забележка на Ралф, само се усмихна.

– Какво искаш да кажеш?

Себастиан повдигна рамене.

– Елементарен въпрос. Как си?

– Защо искаш да знаеш?

Себастиан изобщо не искаше да знае, но дългогодишният опит го беше научил, че това е отличен въпрос, с който да започне. С цялата си простота въпросът разкриваше за противника повече, отколкото предполагаше. В този случай нежеланието да отговори може би показваше, че Ралф не е свикнал да го питат за чувствата му. Стана му неудобно. Или онези, които бяха питали, не се интересуваха от отговора и следователно не бе необходимо да мисли какво да каже по тази тема. Освен това показваше, че Ралф е имал неприятни преживявания, когато е трябвало да се разкрие емоционално, и че твърде голямата откритост е довела до някакво наказание. Себастиан не си направи труда да се задълбочи и бързо премина по-нататък, опитвайки друг подход. Леко провокативен.

– Какво е чувството, когато не си нищо повече от пионка в играта на Едвард Хинде?

– Чувствам се добре. По-добре, отколкото да съм само Ралф.

Себастиан обработи информацията.

По-добре, отколкото да съм само Ралф.

Слаб характер. Безволев. Приказките, че е отишъл при Хинде и се е изповядал, бяха глупости, разбира се. Ралф никога не би измислил такава внушителна идея. Той не би направил нещо такова. Себастиан би се изненадал, ако Ралф е успял в нещо през живота си. Обаче беше вярно, че идолизира Хинде. Изрезките от вестници, които бяха намерили в апартамента му, разказваха красноречиво историята.