Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ралф го погледна объркано. Себастиан почувства, че е на път да го спечели.

– Но ти можеш да запазиш силата си – спокойно и окуражително каза той. – Да поемеш контрола над човека, който те контролираше. Ученикът става учител. Нали винаги това си искал? Да бъдеш като Едвард Хинде?

– Аз вече съм по-добър от Едвард.

Едвард , отбеляза със задоволство Себастиан. Не „Учителя“ този път.

Ралф стисна решително устни.

– Аз убих пет – предизвикателно каза той.

Себастиан се смрази. Пет? Още една жена? Някоя, която не бяха намерили? Как я бяха пропуснали? Коя беше тя?

– Имаше един дебелак – обясни Ралф, когато видя, че Себастиан не разбира.

Троле. Троле беше мъртъв. Дълбоко в душата си Себастиан знаеше това, но потвърждението пак дойде като удар. Той затвори очи. Трябваше да остане съсредоточен. Беше на път да пречупи Ралф. Вече бе разрушил някои защити. Беше започнал да прониква през бронята. Не трябваше да се оставя да го завладеят чувства. Троле беше мъртъв. Това не беше точно новина. Преживей го. Спечели Ралф.

– Той не се брои.

– Защо?

– Не беше планиран. – Себастиан съзнаваше, че стъпва по тънък лед, но се надяваше, че вече знае достатъчно за Ралф, за да проработи стратегията му. – Не е трудно да убиеш някого на улицата. Всеки идиот може да го направи.

– В колата – замислено каза Ралф.

– Какво?

– Наръгах го с нож в колата. Но разбирам какво имаш предвид. Той не беше част от ритуала.

– А ти можеш повече.

Ралф се втренчи в Себастиан. Очите му бяха изпълнени с топлота. Едвард беше казал, че те си приличат, Ралф и Себастиан. Прав беше. И двамата го разбраха какъв е. Що за човек е. Колко струва. Ралф означаваше нещо, но Едвард го беше измамил. Беше избягал зад гърба му.

Себастиан посрещна изпълнения с възхищение поглед на Ралф с усмивка. Из тялото му се разля топлина. Беше успял да го спечели на своя страна. Беше се добрал до несигурната му същност, която жадуваше за одобрение. Сега трябваше само да черпи от нея.

– Как се чувстваш сега? Трябваше да понесеш много.

– Колкото и да е странно, чувствам се силен. – Ралф млъкна, замисли се и после кимна. С достойнство.

– Наистина си силен. Ти си достоен противник. Трябва само да решиш кой е противникът ти. Така ще станеш победител.

– Искаш да кажеш, че трябва да премеря силите си с него?

– Ти си по-добър от него. – Себастиан си пое дълбоко дъх. Бяха стигнали до повратната точка. Не можеше да продължава с предварителната обработка на този етап. Трябваше да получи резултат. Всяка минута беше критична за Ваня. – Нуждая се от помощта ти.

Изражението на Ралф показа пълно стъписване.

– Искаш да ти помогна?

– Няма друг начин. Без мен не можеш да се изправиш срещу Хинде. Ще завършиш като бележка под линия, а Едвард ще остане в историята.

– Какво искаш да направя?

Себастиан едва се сдържа да не прихне да се смее. Но дори не се усмихна. По дяволите, много го биваше! Почувства се добре, че се е върнал в играта.

– Отговори на един въпрос.

– Добре.

– Ако Едвард не може да отиде в дома на жертвата, къде би я завел?

– Знаеш ли коя е?

– Да.

– Хванал ли я е вече?

– Да.

– Но не знаеш къде са?

– Не.

Ралф се усмихна и поклати глава. Беше си възвърнал контрола. Може би твърде бързо. Себастиан почувства, че Ралф няма да избере един противник, а ще предизвика и двамата. Трябваше да ускори нещата, докато в същото време продължава да го ласкае.

– Трябва да прочетеш книгата си.

– Коя от двете?

– Първата. Страница сто и дванайсет. – Ралф отново се усмихна и дори се засмя тихичко.

– Пропускам ли нещо? – попита Себастиан и се отправи към вратата.

– Сто и дванайсет е телефонът за спешни случаи. Набираш го, ако се нуждаеш от спасение. Хареса ми символиката, това е всичко.

Себастиан не си направи труда да коментира и излезе от стаята, надявайки се, че няма да има причина да дойде отново.

– Какво каза Свенсон?

Торкел посрещна Себастиан пред вратата и тръгна с него по коридора.

– Имаш ли тук моите книги?

– Кои книги?

– Онези, които написах. Имаш ли ги тук?

– В кабинета ми.

Себастиан тръгна по-бързо, отвори вратата в дъното на коридора и хукна надолу по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. С асансьора щеше да стане по-бързо, но той искаше да се движи. Енергията прииждаше в тялото му като физическа сила Торкел трябваше да подтичва, за да го настигне.

– Нещо ново за Ваня? – извика през рамо Себастиан.