Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Одобрение и признание.

Хинде му беше дал и двете и това правеше по-трудно за Себастиан да разбере онова, което искаше. По-трудно, но не невъзможно. Трябваше само да забие клин между двамата.

– Знаеш ли как те намерихме?

– Да.

– Знаеш ли кой ни даде името ти?

– Да, казаха ми.

– Сигурно се чувстваш странно, когато си предаден от човек, на когото вярваш.

– Ако Учителя има план и това е част от него, тогава... – Ралф разпери широко ръце с дланите нагоре. Ако човек не знаеше, че той е убил четири жени, можеше да си помисли, че е набожен. – Аз съм само обикновен човек, който се опитва да върви по стъпките на великия – добави той.

Себастиан стана и започна да крачи из малката задушна стая. Времето летеше. Трябваше да полага усилия да не покаже напрежението си. Знаеше, че няма преки пътища.

– Мисля, че ти си повече от това. Затова Едвард се е погрижил да свършиш тук.

– Ласкаеш ли ме?

– Не го ли заслужаваш?

– Аз благодаря на Учителя за всичко, което съм. Ти също трябва да си му благодарен.

– Нима? И защо?

– Книгите ти. Това са неговите думи. Неговите действия ти осигуриха успех. Както и на мен. Той е велик човек.

Себастиан слушаше внимателно. В казаното от Ралф имаше лек нюанс на декламиране, сякаш го беше научил наизуст и го рецитираше. Мантра. По-рано може и да е било вярно, но сега вероятно имаше причина да се постави под съмнение. Или Себастиан чуваше само онова, което искаше да чуе?

– Значи искаш да кажеш, че ние двамата сме дребни риби? Това е адски дразнещо, ако питаш мен.

– Разликата между мен и теб е, че ти си мислиш, че можеш да се равняваш по него, а аз знам, че не мога. – Ралф кимна на себе си, сякаш току-що беше прозрял нещо изключително важно. – Той иска да ни покаже това. Нашето място в ада, който наричаме живот.

Себастиан не обърна внимание на реториката и пристъпи към същността на въпроса. Какво правиш, когато си в дъното на хранителната верига? Искаш да се изкачиш.

– Но ти си напуснал мястото си. – Себастиан сложи ръце на масата и се наведе към Ралф. – Развил си се. Имаш пълното право да се равняваш по него.

Одобрение и признание.

Това, изглежда, проработи. Ралф наклони глава на една страна. Той не само слушаше, а и разсъждаваше. С малко късмет и преоценяваше.

– Не смяташ ли за интересно, че Едвард ни даде името ти точно когато ти щеше да го надминеш? – продължи Себастиан.

– Не го виждам така...

Може би не го беше виждал така досега, но мисълта определено се вкореняваше в съзнанието му. Себастиан продължи по същия път, защото чувстваше, че ще го заведе донякъде.

Одобрение и признание.

– Така го вижда Едвард – заяви той. – Издал те е поради една-единствена причина. Страхувал се е, че ти може да станеш по-велик от него.

Ралф изправи рамене още повече. Израстваше с всяка дума. С всяко прозрение.

– Не мисля..

О, напротив , помисли си Себастиан. Може и да си пълен психопат, но нямаш добър контрол върху езика на тялото си.

Клинът беше вкаран, сега трябваше да го забие. Да не му дава време да мисли. Да пробие бронята му.

– Питай мен. От кого се страхувах? От Едвард или от теб? Кой не ми излизаше от главата през цялото време? Замисли се.

Думите се изливаха от Себастиан. Не беше необходимо да мисли какво да каже, нито как да се изрази най-добре. Това беше истината и той се почувства добре, че най-после я казва. Единственото, което не трябваше да забравя, беше да сдържа гнева си. Да подхранва себелюбието на Ралф.

Наведе се още по-близо до него и зашепна:

– Ти беше единственият, който ме нарани. Даде ми безсънни нощи. Накара ме да се съмнявам в себе си. Ти беше звездата. Ти живееше истински живот. За кого пишеха? От кого се страхуваха всички в целия град? Кой получаваше цялото внимание?

– Аз, и все още го правя.

– Но само още малко. Ти си затворен тук, а Едвард е навън, на свобода, с палката в ръката.

Ралф го погледна с напълно изненадано изражение. Себастиан се беше чудил дали той е наясно с плановете на Хинде. Сега получи отговора, без дори да зададе въпроса.

– Как така навън, на свобода? Избягал ли е?

– Да.

Себастиан гледаше как Ралф се опитва да обработи информацията, да я обмисли. Не успя.

– Не знаеше ли за това? Той не ти ли каза?

Ралф не отговори. Не беше необходимо. Разочарованието беше изписано на лицето му.

– Очевидно не е искал да знаеш – продължи Себастиан, наблягайки на думите си, за да бъде сигурен, че Ралф няма да пропусне нито един нюанс от предателството на Хинде, и за да не му позволи да измисли обяснение за случилото се. – Той е искал да ти отнеме силата. Кой се страхува от теб сега?