Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Роланд спря.

Сега! Ваня се завъртя и вдигна левия си крак, готова да побегне.

И в същия миг почувства пареща болка в гърдите, която се разпространи из цялото й тяло. Десният й крак, който трябваше да я изстреля напред, потрепери безпомощно, без да може да намери опорна точка върху чакъла. Коленете й се огънаха. Някъде отдалеч чу писък и докато падаше на земята, осъзна, че писъкът излиза от нея. Падането сигурно беше болезнено, но Ваня не почувства болката, защото тя не можеше да се сравни с първоначалната агония, която премина през тялото й. Дребни камъчета се впиха в лицето й, докато лежеше на земята и трепереше. През сълзи видя, че към нея се приближава някой, и примигна. Усилено. Не можеше да прецени дали действието й е съзнателно или интуитивно. Тялото й отказваше да се подчинява. Ваня успя да проясни зрението си за няколко секунди. Макар че не повярва на очите си.

Не беше истина.

Беше немислимо. Невъзможно.

Пред нея стоеше Едвард Хинде.

С електрошоков пистолет в ръката.

Себастиан отвори стъклената врата и хукна през фоайето на управлението. Нямаше пропуск и стигна само до жената на рецепцията. Тя обаче отказа да го пусне да влезе вътре, колкото и да й крещеше. Торкел още не беше дошъл. Беше се обадил на Себастиан няколко минути след първия им разговор и му каза, че Ваня не отговаря и на неговите обаждания. Този път беше много по-разтревожен и добави, че ще позвъни на Били да го попита дали знае къде е Ваня, и че тръгва към управлението.

Това беше преди десетина минути.

Себастиан изскочи навън. Събитията не бяха толкова болезнени, когато се движеше. Извади телефона си и тръгна по „Хантверкаргатан“, докато чакаше да се обади Торкел. В същия миг съзря Торкел в колата му малко по-нататък по улицата, затвори и побягна към тъмния автомобил, като викаше името му. Минувачите се обръщаха, но не му пукаше. Торкел явно го видя, защото удари спирачки, направи обратен завой на светофара и се насочи към него. Спря точно пред Себастиан и слезе от колата.

– Били предполага, че Ваня е отишла да тича. Това му казала, че смята да прави.

– Тя обикновено бяга зад Кралския технологичен институт.

– Сигурен ли си?

– Да. Мисля, че веднъж го спомена – добави Себастиан.

Той, разбира се, много добре знаеше къде тича Ваня. Беше я следил там няколко пъти. Не по самия маршрут, а до мястото, където тя започваше и свършваше обиколката. Ваня вероятно беше избрала дългия маршрут. Правеше го, когато имаше много време. Щом Себастиан я беше проследил, може би и Ралф го беше направил. Следене на преследвача. В такъв случай знаеше и Хинде.

Себастиан беше стоял неподвижно твърде дълго и паниката му се завърна.

– Трябва да я намерим! – извика той и отвори дясната врата на колата.

Торкел се опита да го успокои.

– Били пътува насам. Само ще го изчакаме. Той е ходил да тича с Ваня няколко пъти, затова може да има по-точна информация.

Себастиан въздъхна. Не искаше да чака, но познанията на Били за маршрута можеше да улеснят нещата.

– Тогава къде е той?

– Ще дойде всеки момент.

Себастиан го погледна. Изражението му беше сериозно.

– Изпрати екип веднага.

Торкел кимна и се обади по телефона. Себастиан искаше да прави нещо. Трепереше, но се мъчеше да не го показва. Торкел даде указания на патрулиращите полицаи да отидат в Лилианскоген и посочи велосипедист, който се приближаваше към тях. Били. Той, изглежда, беше разбрал, че ситуацията е сложна, защото трескаво въртеше педалите. Себастиан и Торкел тръгнаха да го посрещнат. Били се беше задъхал.

– Трябва да тръгваме. Ти карай, Били.

Тримата хукнаха към колата. Докато се качваха, мобилният телефон на единия от тях иззвъня. Себастиан позна по звука, че е неговият. Извади го и се обърна към другите.

– Почакайте.

Погледна екранчето. Там беше изписан номерът, който жадуваше да види. Себастиан въздъхна облекчено.

– Ваня е.

Отговори на обаждането веднага.

– Къде си?

Гласът от другия край на линията обаче не беше на Ваня.

– Себастиан.

Беше Едвард Хинде.

Торкел и Били видяха, че Себастиан пребледня.

– Какво искаш?

Другите изведнъж разбраха с кого говори Себастиан. Никой друг не би предизвикал такава реакция.

Хинде заговори с тона на спокойната увереност на победител:

– Мисля, че ти знаеш по-добре от всеки друг. Кога мислеше да й кажеш?

Себастиан се обърна с гръб към другите. Искаше да скрие чувствата си. Не желаеше да го гледат, докато животът му се разпадаше.