Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той спря на персоналното си място за паркиране, взе пликчетата и отиде право в крилото с максимална охрана. Едва се удържаше да не хукне. Имаше чувството, че е само на броени минути от разкриването на случая. Внимателно беше обмислил въпросите, които щеше да зададе на Хинде. Очевидно той щеше да му позволи два въпроса днес. Би трябвало да са достатъчно.

Пазачите отвориха вратата на отделението с максимална охрана и единият го придружи до килията на Хинде. Харалдсон беше пъхнал двете пликчета под тънкото си сако. Нямаше смисъл да предизвиква любопитство с това, че носи нещо на един осъден сериен убиец. Хинде все още седеше на леглото, където го беше оставил. Той изчака, докато вратата се затвори, и наруши мълчанието.

– Носиш ли ги?

Харалдсон извади пликчетата изпод сакото си и бръкна в едното. Приближи се до леглото и бавно, почти театрално сложи буркана от супермаркета на нощното шкафче.

Хинде го погледна и кимна.

– Какво искаш да питаш?

– Знаеш ли кой уби онези четири жени?

– Да.

– Кой?

Едвард затвори очи и пое дълбоко въздух. Опита се да скрие разочарованието си. Как беше възможно? Харалдсон имаше предостатъчно време да се подготви за срещата, както и възможността да се възползва максимално от въпросите, които задава. Тогава защо не попита „Кой уби четирите жени?“ като пръв въпрос. Хинде знаеше отговора. Новият директор потвърди мнението му за служителите в системата на затворите. Тази сфера не привличаше най-умните мозъци в обществото. Поне ако ставаше дума за онези, на които се разрешаваше да си тръгнат в края на работния ден. Хинде въздъхна. Нямаше предизвикателство. Беше скучно.

– „Кой“ е втори въпрос – каза той прекалено отчетливо и ясно.

Харалдсон изруга наум. Нещата не вървяха по плана. Първият въпрос трябваше да му даде име, а вторият – мястото, където полицаите щяха да намерят убиеца, след като Харалдсон ги уведоми. Беше проявил твърде голямо нетърпение. Сега щеше да получи само име. Но и това беше достатъчно. Повече, отколкото знаеха в „Риксморд“. Информацията пак беше важна. Той щеше да бъде човекът, решил случая.

Харалдсон извади пликчето от аптеката. Не знаеше много за съдържанието на шишенцето. Не беше употребявал това лекарство. Изглеждаше отвратително. Той се поколеба за момент с пликчето в ръка. Почувства се по същия начин, както когато беше дал снимката на Йени – глождещо безпокойство, че постъпва неправилно. Че прави грешка. Бързо взе решение и подхвърли шишенцето на Хинде.

– Кой ги уби?

Мълчание. Хинде внимателно огледа шишенцето и после вдигна глава. Изглежда искаше да забави отговора си като пред състав на съдебни заседатели в съдебна драма. Да засили напрежението.

– Един човек, когото познавам – отвърна той.

– Това не е отговор. – В гласа на Харалдсон прозвуча детинско разочарование, сякаш беше петгодишно хлапе, отворило шарен пакет само за да открие, че не е пълен с бонбони, а със зеленчуци.

Едвард повдигна рамене.

– Не съм виновен, че задаваш погрешни въпроси.

– Попитах те кой е той.

– Трябваше да попиташ за името му.

Мълчание. Хинде се наведе напред много преднамерено и сложи шишенцето на нощното шкафче. Харалдсон проследи с поглед движенията му. Очите му се спряха на шишенцето. Може би трябваше да си го вземе обратно. Хинде не го беше заслужил. Вярно, Харалдсон формулира лошо първия си въпрос, но Хинде беше извъртял втория.

– Искам и още нещо.

Харалдсон се съсредоточи. Искане, въпрос. Не беше късно да си тръгне победител.

– Какво?

– Искам утре да се обадя на Ваня Литнер от „Риксморд“.

– Защо?

– Искам да говоря с нея.

– Добре. Как е името на убиеца на четирите жени? – Харалдсон не го свърташе да седи на стола. Вече беше съвсем близо.

Хинде бавно поклати глава.

– Не ти се полагат повече отговори.

– Съгласих се да се обадиш на Ваня Литнер, нали? – Харалдсон не можеше да седи повече. Той стана и пристъпи към леглото. – Това заслужава още един отговор.

– Но ти ме попита защо искам да й се обадя. И аз отговорих. Честно.

Харалдсон се вцепени и съвсем оклюма. Беше попитал „защо“ съвсем инстинктивно. Дори не беше въпрос. Хинде очевидно искаше да говори с нея, иначе нямаше да иска разрешение да й се обади. Това не се броеше. Хинде мамеше. Но Харалдсон можеше да отвръща на ударите, когато се наложи. Сега му бяха хвърлили ръкавицата.

– Можеш да забравиш за телефонното обаждане – заяви той, наблягайки на думите си, като насочи пръст към Хинде, – ако не ми кажеш име.