Първа стана Урсула. Обърна се с лице към останалите и сложи на масата папката, която носеше.
– Да започвам ли? Имам доклада от аутопсията на Анете Вилен.
– Давай – отговори Торкел.
Урсула нареди няколко увеличени снимки на осакатеното голо тяло на Анете. Раната в гърлото й зееше срещу тях. Себастиан я виждаше мъртва за пръв път и това му въздейства по-силно, отколкото очакваше. Трудно беше да направи емоционалния скок между образа й приживе, в онази рокля, топла и отчаяно жадуваща любов, и начина, по който изглеждаше на снимките. Урсула извади още един кадър отблизо на прерязаното гърло.
– Трахеята и каротидната артерия са срязани с един замах и рязко движение навън. Също като при другите.
– Почувствала ли е много болка?
Урсула погледна Себастиан. Нямаше съмнение, че въпросът дойде от сърцето му. Тя отговори без следа от съчувствие:
– Станало е много бързо. Анете се е задушила, преди кръвта й да изтече, затова краят е настъпил бързо. Относително бързо.
Себастиан не каза нищо и пребледня още повече. Урсула се обърна към другите. Той заслужаваше да страда.
– Трудно е да се определи точният час на нападението. Тя е лежала на пряка слънчева светлина. Но ако Себастиан я е оставил в пет часа, тогава убиецът определено е дошъл много скоро след това. Между пет и десет сутринта.
– Тогава той е проследил Себастиан до апартамента й?
– По всяка вероятност, особено след като вече знаем, че Себастиан е бил следен.
В стаята настъпи мълчание, породено от близостта между Себастиан и убиеца. Той трескаво разрови паметта си за някакъв спомен от онова фатално утро. Беше ли видял някого? Нещо? Срещна ли някого на стълбите? Чу ли да се затваря врата на кола и обърна ли се да види? Съзря ли нещо? Не си спомняше нищо.
– Не видях никого, но и не гледах наоколо.
– Предполагам, че си искал да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Не си падаш по уютните закуски – язвително подхвърли Ваня.
Себастиан сведе поглед. Не искаше да отговаря. Нямаше да отговори. Нямаше да започне отново. Сътрудничество, не конфронтация.
Торкел се включи в обсъждането.
– Ще изпратим униформени полицаи да разпитат съседите, след като сега стеснихме часовата рамка. Някой от тях може да е видял някого да се навърта наоколо.
– В идеалния случай, близо до син „Форд Фокус“ – обади се Били.
– Докъде стигнахме с колите? – попита Торкел.
– Не научихме нищо повече от форда, а тойотата е минала покрай няколко бензиностанции. Покрай последната – вчера сутринта...
На вратата се почука и вътре влезе млад полицай. Изглеждаше напрегнат.
– Извинявайте, но има телефонно обаждане за теб, Ваня. Очевидно е важно.
– Ще трябва да почака. Имаме съвещание.
– От „Льовхага“ е. Едвард Хинде...
Всички се вцепениха. За секунда си помислиха, че не са чута правилно.
– Сигурен ли си? – недоверчиво попита Ваня. – Едвард Хинде?
– Така каза той.
Тя придърпа към себе си телефона на масата.
– Свържи ме, моля.
Младият полицай бързо се обърна и излезе от стаята. Ваня се наведе напред, очаквайки обаждането. Другите се преместиха по-близо до нея. Кремавият пластмасов предмет на масата сякаш се превърна в центъра на тежестта на стаята, привличайки всички към себе си. Били застана до Ваня с едната ръка върху бутона на високоговорителя, а с другата сложи мобилния си телефон до него, за да запише разговора. Всички зачакаха мълчаливо. Само Себастиан остана на мястото си, на разстояние от другите, като трескаво се опитваше да разбере какво става. Защо се обаждаше Хинде? Каква беше целта му? Да се опита ли да прекъсне разговора? Инстинктивно чувстваше, че това не вещае нищо добро. Както обикновено, Хинде беше една крачка пред тях.
Той действаше.
Те реагираха.
Никога обратното.
Звънът на телефона накара всички да подскочат, въпреки че го очакваха. Били натисна бутона на високоговорителя и едновременно с това функцията за запис на мобилния си телефон. От високоговорителя се чу тихо свистене. В другия край на линията имаше някого. Изведнъж Хинде сякаш се озова там, при тях. Ваня несъзнателно се наведе още напред, сякаш се опитваше да чуе в тишината дали той наистина е там.
– Ваня Литнер...
Отговорът дойде бързо и ясно.
– Обажда се Едвард Хинде. Не знам дали ме помниш.
Определено беше той. Приятен глас. Спокоен, съсредоточен и зад самочувствието – убедеността, че предимството е на негова страна. Това очевидно беше следващият му ход. Себастиан си го представи. Усмивката, студените воднисти очи, телефонът близо до устата.
Читать дальше