Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Себастиан се вгледа в останалите, особено в Торкел. Видя липсата на разбиране в очите им, но нямаше сили да обяснява. Те и без това нямаше да разберат цялата картина. Беше твърде сложна. Той изведнъж се вцепени. Ами ако това беше обяснението? Ами ако Хинде знаеше?

Той се обърна към Урсула.

– Би ли ми дала колата си?

Тя поклати глава.

– Не, Себастиан.

– Не може ли да взема за малко шибаната ти кола?

Урсула погледна изумено Торкел, който също поклати глава.

– Престани, Себастиан.

Себастиан се вбеси.

– Не става дума за мен. Дай ми ключовете!

– Себастиан, не може да продължаваме така – започна Торкел.

– Хубаво! – прекъсна го Себастиан. – Изхвърлете ме! Изобщо не ми пука! Само ми дайте ключовете на проклетата кола!

След още един поглед към Торкел, който отговори с примирено повдигане на рамене, Урсула протегна ръка към чантата си, която беше окачена на облегалката на стола. Извади ключовете на колата си и ги хвърли на Себастиан.

Той изскочи от стаята.

Трябваше да намери начин да спре Ваня.

Но не знаеше как.

Побягна през отвореното офис пространство, което обикновено беше оазис на спокойствие. Служителите там го изгледаха с любопитство, но му беше все едно. Надяваше се, че Ваня чака един от асансьорите за подземния паркинг и че ще я настигне, ако слезе по стълбите. На изхода се сблъска с две жени, които носеха кафета. Едната изтърва чашите, но той мина покрай нея, без да спира, и отвори вратата. Краката му направо летяха по стъпалата. Броеше етажите, докато тичаше. Оставаха още два до подземния паркинг и той се надяваше, че Ваня е оставила колата си на нейното обичайно място на триото ниво. Себастиан отвори тежката сива метална врата и хукна между колите. Паркингът беше пълен. Той чу, че наблизо забръмча двигател, и се отправи в тази посока. После я видя. Тя изкарваше колата и се насочваше към „Фридхемсплан“.

– Ваня! Почакай!

Тя може би не го видя или не му обърна внимание и продължи. Себастиан гледаше как колата се скрива от погледа му. Озърна се наоколо и осъзна, че не знае каква кола кара Урсула, нито къде я е паркирала. Погледна ключовете в ръката си. Волво. Побягна, натискайки бутона на черния ключ е надеждата, че светлините на някоя кола ще проблеснат и ще му покажат пътя. Не му провървя. Тичаше из паркинга и натискаше бутона. След малко чу изщракване. Колата беше в отсрещния край, колкото е възможно по-далеч от изхода, и реагира с окуражително проблясване. Себастиан се втурна към нея, отвори вратата и седна зад волана. Засуети се е ключа на стартера за момент и най-после успя да включи двигателя.

Настъпи газта и гумите изсвириха, докато завиваше.

Все още нямаше план.

Освен да кара колкото може по-бързо.

Да спре Ваня.

Утрото беше всичко, което Харалдсон се надяваше да бъде.

Будилникът иззвъня в шест и двайсет и той веднага стана. Йени спеше дълбоко в своята половина на леглото. Харалдсон тихо затвори вратата на спалнята, нахлузи тениска и долнище на анцуг и слезе долу. Чувството, което изпита, когато тръгна към банята, му напомни за вълнението, когато беше малък и очакваше Коледа или рождения си ден. Преливащ от щастие, знаейки, че предстои идеален ден. Той влезе в банята, изкъпа се набързо и после отиде в кухнята. Първо разтопи шоколад на водна баня, а след това потопи ягодите, които беше купил по пътя към дома си вчера. Сложи ги в чиния, за да се втвърди шоколадът, и извади тостера и тигана. Препече филии и изпържи бекон. Наряза пъпеша. Счупи четири яйца, добави мляко и ги изпържи в масло. Препече още хляб. Включи чайника и сложи пликче чай в чаша. Извади сирене и сладко от малини от хладилника. Нареди всичко върху най-големия поднос, който имаха. Почувства се много доволен от себе си и провери дали всичко е както трябва. Накрая отиде до колата и отвори жабката. Извади малка червена кутийка. Пръстен. Златен, с диамант и два рубина. Сутринта след сватбата не беше подарил нищо на Йени. Не знаеше, че това се очаква от него. Приятелките й и неговите колежки много се изненадаха, като чуха, че Йени не е получила нищо. Или както се изрази Маргарета от полицията във Вестерос: „Значи Йени се е оказала без нищо след първата брачна нощ“. Сякаш фактът, че е спечелила Томас за съпруг, не се броеше. Йени не спомена нищо. Не отрони нито дума на разочарование и не намекна, че й липсва традиционният подарък. Сега обаче той щеше да й го даде. С пет години закъснение. Но по-добре късно, отколкото никога.