Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Виждаш ми се амбициозен човек, Томас – тихо каза той, но с напрегнатост, която правеше въздействаща всяка сричка. – Поправи ме, ако греша, но мисля, че тази длъжност означава много за теб.

Харалдсон кимна. Не се почувства много удобно от посоката, в която се насочваше разговорът.

– Твоите... подаръци са в килията ми – продължи Едвард. — Как ще обясниш на управителния съвет, че внасяш тайно разни неща за мен?

– Ще отрека.

– И някой ще ти повярва?

– На мен ще повярват повече, отколкото на теб.

Хинде остана неподвижен, с изключение на веждите, които въпросително се стрелнаха нагоре.

– Нима?

– Да. – Харалдсон погледна в черните му изпитателни очи и изпита желание да бъде толкова сигурен, колкото се надяваше, че е прозвучал гласът му.

– Значи ако разкрия нашето малко споразумение, че ти казвам всичко, което знам, в замяна на някои неща, които искам, те ще повярват на теб, не на мен?

– Да. – Харалдсон разбра по гласа си, че желанието му няма да се изпълни.

– И как ще обясниш нещата, които имам? – попита Едвард с абсолютно нормален тон, който остро контрастираше на напрегнатостта на погледа му.

– Дал ти ги е някой друг.

– И си готов да заложиш цялата си кариера на това?

Харалдсон не отговори. Чувстваше се като шахматист, на когото е останал само царят, а съперникът му изведнъж е придобил още една царица.

– Ако не ти повярват, не само ще загубиш работата си, но може и да си зад решетките, когато се роди бебето.

Харалдсон скочи и без да пророни нито дума, слезе по стълбите. Хинде се ухили. Планът вървеше добре.

Харалдсон ядосано се върна в кабинета си. Нещата изобщо не се бяха развили по плана му. Сега трябваше да одобри заповедта за посещение. Хинде щеше да се срещне с Ваня Литнер без него. Харалдсон обаче щеше да се погрижи да говори с нея веднага след това. Да я принуди да му каже какво се е разкрило по време на срещата. Можеше да го направи. Това беше неговата институция. Неговите правила.

За момент му хрумна да отиде в килията на Хинде и да вземе снимката на Йени, буркана и шишенцето. Но какво щеше да обясни, ако някой го завари в празната килия? Внезапен обиск? Не можеше да го направи сам. Това не му беше работа. Само щеше да изглежда подозрително. А ако не намери нещата? Не, най-добре беше да разреши на Хинде срещата и после да притисне Ваня за информация. Не беше идеалното решение, но смяташе, че информацията ще е ключът. Ваня щеше да докладва на Торкел. Харалдсон можеше незабавно да съобщи на по-високо място. Все още имаше надежда.

Денят пак можеше да е прекрасен.

Чакаха я.

Пазачът отвори портата веднага щом я видя. В „Льовхага“ имаше само един вход – през малкия пост на охраната. При първите си две посещения тя трябваше да покаже служебната си карта през прозорчето, но сега я познаха и й направиха знак да влезе. Ваня тръгна по пътеката към главната сграда, покрай високата ограда с бодлива тел отгоре. От другата страна имаше открито пространство. Някои от затворниците седяха навън в двора и се наслаждаваха на слънцето. Беше твърде горещо да играят футбол. Бяха свалили връхните си дрехи и лежаха и си почиваха. Единият се надигна и я погледна.

– При мен ли идваш? – извика той и раздвижи мускулите си.

– Мечтай си! – отвърна Ваня и продължи към втората порта във втората ограда, също с бодлива тел отгоре. Това беше бариерата, която отделяше секцията с максимална охрана от другите сгради. Този път пазачът настоя да види документите й и тя трябваше да предаде пистолета си. Но той също я очакваше.

– Бързо дойдохте – рече пазачът. – Казаха, че вероятно ще пристигнете чак към дванайсет.

– Нямаше почти никакво движение.

– Харалдсон ми каза да ви заведем направо в стаята.

– Той няма да бъде там, нали? – Ваня не можа да прикрие неудоволствието си от мисълта.

– Не, но ме помоли да му кажа, когато дойдете. – Пазачът заключи пистолета й в сивия сейф, извади ключа и се обади на колегата си по радиопредавателя. – Посетителката на Едвард Хинде дойде.

Ваня кимна и отиде да чака на чакълената площ пред поста на охраната. След няколко минути дойде да я вземе друг пазач. Той я поведе към огромна блиндирана порта и я отвори. Минаха през още две охранявани врати, завиха наляво по коридор и се качиха по стълби. Изглежда не отиваха в същата стая като последния път, въпреки че й беше трудно да определи със сигурност. Отвътре „Льовхага“ изглеждаше еднакъв навсякъде – институционално светлосиньо и слабо осветление. Най-сетне пазачът спря.