Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Изчакайте тук. Тъй като сте сама, трябва да се уверим, че затворникът е добре окован, преди да влезете.

Ваня кимна, но се запита дали щяха да вземат същите мерки за сигурност, ако тя беше мъж. Вероятно не. Но може би не трябваше да се изненадва. Хинде определено имаше особени взаимоотношения с жените. Макар да бе убедена, че може да се грижи за себе си, Ваня беше благодарна. Тя изпитваше уважение към опасността, въпреки че никога нямаше да признае пред никого, че е малко нервна. Влезе в малка чакалня и седна на канапето. В стаята беше тъмно и задушно. Единствената светлина проникваше през малък прозорец с решетка високо на стената. Ваня се облегна назад на твърдото канапе. Опита се да успокои нервите си. Днес всичко се беше случило със светкавична бързина. Съвещанието, прекъснато от Хинде, и бързото, неочаквано пътуване до Льовхага“. И поведението на Себастиан. Той наистина премина всякакви граници и изглежда вече не разбираше какво става и не можеше да се държи нормално. Торкел й се беше обадил няколко минути след като тя потегли, за да й каже, че Себастиан е тръгнал след нея с колата на Урсула. Ваня включи синята лампа и за щастие не видя волвото в огледалото за обратно виждане.

Радваше се, че Себастиан ще бъде с тях още малко. Това беше единственият положителен аспект в тази ситуация. Разбираше, че той е изключително стресиран от случилото се. Колкото и студен и емоционално неуравновесен да беше, бе очевидно, че това му е оказало значително въздействие. Но пак беше лудост да го оставят близо до разследването. Ваня така и нямаше да разбере защо Торкел, когото все още уважаваше, го защитава толкова дълго време. Тя обаче не познаваше Себастиан от славните му дни. Не го беше виждала в разцвета му. Защото Торкел не беше идиот. С изключение на тази грешка в преценката, той беше най-добрият шеф, който бе имала, и тя реши да не прави голям въпрос от случилото се. Някога книгата на Себастиан наистина я беше смаяла. Той беше притежавал нещо. Но вече не. И сега Торкел също го беше осъзнал.

Най-после.

Ваня трябваше да се съсредоточи върху спирането на убийствата и подобряването на отношенията си с Били. Той й липсваше. Възможно ли беше новата му приятелка да има нещо общо с факта, че Били вече не е доволен да се занимава само с техническите аспекти на разследването, за които го използваха Ваня и останалите от екипа? Може би това не беше лишено от логика. Ваня го приемаше за даденост и не винаги го питаше за мнението му. В същото време по-рано те винаги бяха честни един с друг. Тя не разбираше именно това. Защо сега става така? Защо Били не е доволен и защо не казва нищо? Ваня вярваше и се надяваше, че взаимоотношенията им се основават на откровеността, но явно не беше така. Тя реши да поговори с Били, когато има възможност.

Вратата се отвори и Ваня стана да погледне. Пазачът се беше върнал.

– Затворникът е готов.

Тя тръгна след него. Чувстваше се напрегната. Изправи рамене и се постара да изглежда спокойна. Беше се срещала с Хинде само веднъж, но ясно бе разбрала едно. Той проникваше в хората. Четеше мислите им. Не можеше да влезе при него, ако изглежда нервна или напрегната.

Трябваше да блъфира и да го надхитри.

Стаята беше друга. По-малка от онази, която бяха използвали предишния път. Нямаше прозорци. Същите светлосини стени като в коридора. Приличаше на килия, която вече не се използва. Два стола и маса в средата, нищо друго. Хинде седеше с гръб към Ваня. Ръцете му бяха оковани за солидната метална маса, която на свой ред бе завинтена за пода. На полицаите не се разрешаваше да отидат толкова далеч с някой арестант. Адвокатът на заподозрения щеше да се погрижи за това, ако не друго. Тук обаче нямаше адвокати. Това беше затвор. И разговорът не беше обикновен. Вероятно Харалдсон бе настоял за строгите мерки за сигурност. Ваня се зачуди как е успял да уреди срещата за толкова кратко време. Себастиан още не беше получил заповед за посещение. Хинде сигурно беше казал нещо на Харалдсон. Мисълта, че Харалдсон може да повлияе на разследването по някакъв начин, не беше приятна.

Хинде не помръдна, въпреки че сигурно бе разбрал, че тя е в стаята. Единственият звук се разнесе от лъскавите вериги, които издрънчаха, когато той леко премести ръцете си.

Пазачът даде на Ваня малка черна кутия с червен бутон.

– Това е паник бутон. Аз ще бъда навън до вратата. Почукайте, щом приключите.

Ваня взе алармата и я огледа недоверчиво. Пазачът се усмихна.