Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ваня все още стоеше със скръстени ръце, приковала очи в листчето.

– Не гърдите ти. Само косата – добави Едвард. – Това не е голяма саможертва за теб, нали?

Той бавно разтвори лявата си ръка и я вдигна към Ваня. Ръката му се повдигна няколко сантиметра и после веригата я спря. Пръстите му се раздвижиха настойчиво, примамливо.

– Моля те, Ваня. Сложи тук косата си.

Ваня не знаеше какво да направи. Можеше ли късчето хартия наистина да даде отговора, който търсеха толкова отдавна? Или беше само номер? Себастиан я бе предупредил да не се връзва на игричките на Хинде и тя беше склонна да се вслуша в този съвет.

– Откъде да знам, че не лъжеш?

– Аз винаги удържам на обещанията си. Би трябвало да го знаеш, ако си ме проучила. Изборът е твой.

Едвард й се усмихна широко. Бележката все още се виждаше ясно между зъбите му, а пръстите на лявата му ръка подканваха закачливо.

Ваня се опита да анализира ситуацията, която беше екстремна във всяко отношение. Рискът всичко това да е клопка, беше значителен, но в същото време тя чувстваше, че Хинде казва истината. Ваня не виждаше как това би могло да доведе до заложническа ситуация. Хинде беше здраво окован. Тя имаше паник бутон. Безпокойството, което изпитваше отначало, сега се примеси със странно любопитство, почти безразсъдство. Ако се обърнеше и си тръгнеше, можеше да съжалява вечно. Защото ако късчето хартия между зъбите на Хинде беше решението, тогава си заслужаваше. Ако той казваше истината, Ваня не само че щеше да спаси живота на бъдещи жертви, но и да е човекът, успял да вземе решаващо важна информация от Едвард Хинде. Сама. Само тя. Никой друг. Това щеше да направи присъствието на Себастиан в екипа излишно отсега нататък. Защото ако Ваня решеше случая, на кого щеше да е необходим отново Себастиан Бергман?

Тя сложи пръста си върху паник бутона. Можеше да го натисне за част от секундата. Пазачът щеше да влезе в стаята може би след трийсетина секунди. Хинде нямаше да може да премести дясната си ръка, за да я хване. Една ръка. Ваня лесно щеше да се дръпне. Вероятно това щеше да й струва кичур коса, но щеше да може да го направи. Щеше да се изложи на сравнително ниско ниво на риск за минута и нещо.

Тя реши да изпълни желанието му. Бавно се наведе напред, като стоеше колкото е възможно по-далеч от Хинде, и му позволи да стигне до краищата на косата й с лявата си ръка, ако я протегне, доколкото позволяват веригите. Чу потракването на метал точно преди пръстите му да докоснат русата й коса, и го погледна в очите. Какво видя там?

Трепетно очакване?

Щастие?

Пръстите му нежно погалиха меката като коприна коса. Беше по-тънка, отколкото си беше представял. Лека. Едвард долови уханието на шампоан с аромат на плодове и се наведе малко напред да го помирише. Изведнъж изпита желание Ваня да е прикована с белезници за масата вместо него. Искаше му се по-голяма свобода на движенията, за да може да я почувства. Както трябва. Развълнува се повече, отколкото беше очаквал, и се наложи да положи усилия, за да прикрие чувствата си. Майка му също имаше руса коса. По-дълга от тази на Ваня. Но не беше толкова мека. Тази коса предизвикваше в него желание да я дръпне. Силно. Но не можеше да има всичко. Не и в момента.

Планиране. Търпение. Решителност.

Засега трябваше да се задоволи само с това. Хинде без желание отдръпна ръката си и изплю късчето хартия, което тупна в средата на масата. Изражението му беше мило, доколкото можеше да се престори, когато погледна Ваня.

– Виждаш ли, удържам на обещанията си. – Облегна се назад и спусна ръка, за да покаже, че това е всичко. Ваня се изправи, грабна бележката и без да я разгъва, се отправи към вратата. – Пак ще се видим, Ваня.

– Много се съмнявам. – Тя удари по вратата. – Приключих тук!

Пазачът отвори след няколко секунди и Ваня излезе от малката стая. Хинде седеше неподвижно на стола. Още си спомняше уханието й.

Винаги удържам на обещанията си, помисли си той.

Пак ще се видим, Ваня.

Ваня не искаше да показва на пазача бележката, затова попита къде са тоалетните. Онези за посетители бяха един етаж по-горе, в административната зона. Потискащите цветове бяха едни и същи навсякъде в „Льовхага“, но поне тоалетните бяха почистени наскоро.

Ваня седна върху капака на седалката и разгърна листчето. Там с молив и с главни букви беше написано име: РАЛФ СВЕНСОН.

Стори й се познато. Не фамилията, а малкото име – Ралф. Беше го прочела някъде. Но къде? Ваня извади мобилния си телефон и позвъни на човека, който може би знаеше. Били. Той отговори веднага.