Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Били спря на обръщалото зад няколко червени жилищни блока, построени през петдесетте години на миналия век. Апартаментът на Ралф Свенсон се намираше на триста метра, на хълм близо до малък търговски център, чийто разцвет беше минал отдавна. Били установи връзка с водача на екипа за бързо реагиране, който обеща, че ще дойдат след пет минути. След това се обади на Урсула и й каза къде са паркирали.

Торкел се разходи наоколо, оглеждайки дърветата и отделните блокове. Топлият ветрец разнасяше мирис на храна и звуци на музика от отворените прозорци. Отнякъде се чу смях. Група деца викаха радостно, докато караха велосипеди около пясъчник наблизо.

Били отвори багажника, извади бронежилетка и започна да я облича.

Торкел го погледна озадачено.

– Първо ще пуснем да влязат експертите.

– Искам да бъда там. Случаят е наш.

– Да, но не е необходимо да разбиваме врати, за да го докажем.

– Добре. Ще вляза като наблюдател.

Торкел поклати глава. Били определено бе променен през последните няколко седмици. Преди това той беше напълно доволен да свири втора цигулка и да подкрепя Торкел и Ваня с информационната страна на нещата. Сега искаше да нахлуе в апартамент с пистолет в ръката.

– Ще правим онова, което винаги правим – заяви Торкел. – Те ще обезопасят заподозрения. После поемаме ние.

Били кимна, но не свали бронежилетката. Имаше вид на опърничав тийнейджър.

Торкел се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

– Случило ли се е нещо? Струва ми се, че има... – Той се замисли за най-подходящата дума. – Търкания в екипа. Главно между теб и Ваня.

Били не отговори. Торкел не отмести ръката си.

– Трябва да поговорим по този въпрос. Ние сме екип, но в момента нямам такова чувство.

– Мислиш ли, че аз съм добър полицай? – Били погледна искрено Торкел, който за пръв път го чуваше да говори за себе си малко несигурно.

– Нямаше да работиш с мен, ако не беше – отвърна Торкел.

Били кимна.

– Но щом сме екип, тогава защо се отнасяме към всеки различно?

– Защото сме различни – каза Торкел, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. — Имаме различни силни и слаби страни. Допълваме се.

– И Ваня е най-добрият полицай.

– Не съм казал такова нещо.

– Добре, но ако Ваня си беше сложила бронежилетка и искаше да влезе като наблюдател, щеше ли да я спреш?

Торкел се накани да отговори със самоподразбиращото се „да“, което беше на върха на езика му, но се поколеба, осъзнавайки, че Били може би е прав. Щеше ли да бъде толкова твърд и с Ваня? Вероятно не. Защото тя беше по-добър полицай? Вероятно да.

Той не отговори.

И мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

Ралф току-що беше седнал пред компютъра и се включваше във fygorh.se . Беше чакал до тъмно пред жилищния блок на Елинор вчера, надявайки се, че ще се върне, но тя не се появи.

Беше капнал от умора, когато се прибра вкъщи. Изпълни обичайния ритуал и запали всички лампи в строго определената последователност. И след това спря. Зачуди се. Спортната чанта и храната. Какво да направи е тях? За съжаление трябваше да създаде ритуал и за провала си. Ралф се замисли и стигна до заключението, че най-добрият и естествен ход е да извърши ритуала на подготовката, но в обратен ред. Той извади шишето с хлор от найлоновия плик и го сложи в шкафа под умивалника, върна храната и напитката в хладилника, сгъна плика и го остави в шкафчето с почистващите препарати. След това отиде в спалнята. Разопакова найлоновите чорапи и нощницата и ги сложи в най-горното чекмедже. Пак спря. Сега трябваше да вмъкне спортната чанта в пространството между дрехите, но в такъв случай какво да направи с ножа? Не го беше използвал, но чувстваше, че след всички засечки през изминалите няколко дни, необходимостта да спази правилата от край до край е много по-голяма. Реши да върне чантата в кухнята. Там извади ножа, изми го, избърса го и пак го пусна в спортната чанта, увит в ново трилитрово найлоново пликче. Изхвърли старото в шкафа под умивалника и се върна в спалнята. Сега вече прибра спортната чанта в най-горното чекмедже и го затвори. Всичко беше готово.

Ралф се отпусна на леглото, грохнал от умора. В стаята беше светло и топло. Стоватовите крушки във всеки ъгъл премахваха сенките и всеки остатък от ужасяващия мрак и го успокояваха.

Беше спал два часа. Събуди се, без да е сънувал нищо, и веднага пристъпи към действие. Прекара сутринта, търсейки Елинор Бергквист. Тя не беше на работа и колегите й отказаха да му кажат кога ще се върне. След това се обади на „Такси Стокхолм“ да попита дали може да му кажат къде таксито с регистрационен номер „JXU 346“ е оставило жената, която е взело на „Вестманагатан“ в четири часа вчера следобед. Те не пожелаха да му дадат тази информация и когато го попитаха кой е, Ралф затвори. Не успя да я открие. Беше се провалил.