Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Не съм доктор, а психолог.

– Трябва да си бъдеш вкъщи към пет – продължи Елинор, сякаш не чу поправката. – И ми се обади, докато си в магазина. Ще бъде чудесно. Или се сърдиш?

Себастиан потърси гнева си. Искаше да намери думи, които да я обидят толкова много, че да се махне от апартамента му, но не можа да ги открие. Нейният свят беше много по-мек. По-добър. В света на Елинор той струваше нещо.

– Правя го, защото те обичам. Знаеш го, нали? Не можеш да живееш като отшелник, когато имаш толкова хубав апартамент. Няма да го допусна. Ще се върнеш ли към пет?

– Да.

– Целувчици.

– Целувчици – чу се да отговаря Себастиан.

И после Елинор затвори.

Той стана. Чувстваше се объркан. Вечеря със съсед, с когото не беше говорил от двайсет години. Това обаче не беше най-лошото. Най-лошото беше, че Себастиан всъщност очакваше с нетърпение вечерята. Е, поне донякъде. Имаше място, където той все още беше центърът на вниманието. Място, където все още беше желан.

Мястото, което не бе имал много отдавна.

Дом.

Вярно, превзет от една много странна жена, но въпреки това дом.

Прокурорът Хален беше толкова развълнуван, че за момент забрави как да завърже вратовръзката си. Искаше да направи френски възел, който рядко използваше, и след няколко опита успя. Беше се обадил на съпругата си да я помоли да запише новините по Си Ви Ти и ТВ4. С малко късмет може би щеше да има специално предаване, но това не зависеше от него. Хален можеше само да се надява на най-доброто. За него големият въпрос – дали са арестували когото трябва – беше получил отговор. Първите доказателства бяха безспорни. Може би трябваше да изчакат резултатите от съдебномедицинския анализ, но това не беше толкова важно. Новината за ареста щеше да се разчуе и пресконференцията щеше да сложи край на разпространението на слуховете. И да покаже резултати.

Торкел Хьоглунд и Ваня Литнер бяха дошли и донесоха снимки, направени в апартамента на заподозрения. Фотографиите бяха ужасяващи и обезпокоителни. Мъжът имаше стена с трийсет и шест снимки на всяка жертва, а на първата жена – трийсет и четири. На Хален му се догади, докато гледаше фотографиите – жените живи, завързани, облечени с нощница. Само на секунди от смъртта.

– Той е – заяви прокурорът, а после отмести поглед встрани, към малката стая за конференции. – Не ми трябва да виждам повече.

Те влязоха в стаята за пресата на първия етаж. Още преди да стигнат дотам, видяха, че на пресконференцията има много представители на медиите. На улицата бяха спрели коли на всеки по-голям телевизионен канал, а на рецепцията имаше опашка от журналисти, които чакаха да влязат.

Хален се обърна към Торкел.

– Аз ще направя кратко встъпително изявление, вие разкажете за хода на събитията и после заедно ще отговаряме на въпросите, ако сте съгласни.

– Добре.

Прокурорът изправи рамене и започна да си проправя път в морето от любопитни журналисти. Ваня се усмихна, докато гледаше Хален, който вървеше пред тях. Той кимаше, когато съзреше познат в тълпата от лица, които бяха съвършено непознати за нея. Тя знаеше, че Торкел мрази такива неща. Това се виждаше по езика на тялото му. Прегърбени рамене. Наведена глава. Той сигурно също познаваше повечето от тези хора, но не поздрави никого. Цялото му тяло излъчваше сигнали, че Торкел иска конференцията да започне и да свърши час по-скоро, за да се върне на работа. Вълнението на Ваня се засилваше. Тя осъзна, че пресконференцията може да й хареса. Ако й провървеше, тази нямаше да й е единствената. Щом Били бе започнал да опитва да промени позицията си в екипа, вероятно и тя щеше да може да смени своята.

Забеляза Себастиан, който стоеше на известно разстояние. Изражението му беше уморено и примирено. Той ги чакаше до входа на паркинга, когато се върнаха от Вестерторп. Втренчи се в тях, докато минаваха. Ваня се надяваше, че Торкел няма да му обърне внимание, но шефът й не беше такова дете като нея. Спряха, Торкел отвори вратата на колата и накратко уведоми Себастиан, че са арестували Ралф Свенсон и след малко ще дадат пресконференция. Себастиан бил добре дошъл да присъства, ако се интересува от подробностите. След това Торкел затвори вратата и те продължиха по пътя си.

Торкел не се държеше като малко дете и умееше да постига желания резултат. Ваня осъзна, че не иска той да е настроен срещу нея. Никога.

Ралф огледа малката килия. Значи така изглеждаше отвътре арестът „Кроноберг“. Той беше минавал покрай него и се беше питал много пъти. Сега знаеше. Легло, маса, стол и тоалетна. Мебелите бяха направени от светъл бор, а стените бяха боядисани в два цвята – жълто в долната част и светлосиво горе. Може би сградата не изглеждаше особена за външния свят, но за него беше вълнуваща. От улицата имаше нещо заплашително в анонимната, подобна на бункер постройка в центъра на Кунгсхолмен. Външността не разкриваше тайни, а беше само фасада, която криеше истории, но щом се озовеш вътре, можеш да ги почувстваш. Стените бяха пропити със спомени.