Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той написа потребителското си име и паролата. Имаше имейл. От Учителя. Изпратен през нощта.

Съобщението беше кратко и ясно.

Сега ти си като мен.

Само това пишеше. Ралф стана и обиколи стаята, объркан, но и развълнуван. Беше издигнат до статута на равен. Нямаше друг начин да го изтълкува. Той засия. Изобщо не го беше очаквал.

Но какво означаваше това? Нямаше ли вече да получава заповеди от Учителя? Щеше ли да действа само по своя инициатива? Да се развива самостоятелно?

Беше потънал в мисли, когато чу нещо, което прозвуча като малка експлозия от външната врата. Секунди по-късно нахлуха облечени в черно хора с каски, които носеха автоматични огнестрелни оръжия, насочени право към него.

– Полиция! Легни на пода! – изкрещяха те.

Със светкавична бързина Ралф се хвърли към компютъра, грабна го и го запокити към стената. Навсякъде се разхвърчаха парчета пластмаса и електронни съставни части. Той се втурна напред и стъпка остатъците от компютъра. Едрите, широкоплещести мъже дойдоха и го принудиха да легне на пода. Ралф не оказа съпротива, когато те извиха ръцете му зад гърба и му щракнаха белезници. Той погледна счупения компютър пред себе си. Беше предпазил Учителя.

Полицаите бяха груби, но това нямаше значение. Ралф изведнъж се изпълни със спокойствие. Чувството се засили, когато в стаята влязоха още облечени в черно мъже и го изнесоха от апартамента. Той беше достигнал следващата фаза и сега разбра пълния смисъл на съобщението на Учителя.

Сега ти си като мен .

Да, наистина беше така.

Ваня пристигна, когато екипът за бързо реагиране потегляше с Ралф Свенсон. От колата тя ги видя, че носят висок, слаб мъж с фланелка и сив панталон. Той не се съпротивляваше, беше неподвижен, докато четиримата полицаи го носеха. Ваня ги гледа, докато се скриха от погледа й, и после слезе от колата. Трясна вратата и тръгна към жилищния блок. Беше ядосана и щом видя Били, който беше с бронежилетка и й се усмихна, се вбеси още повече.

– Хванахме го, Ваня. Той е.

– Защо не ме изчакахте? – Тя се отправи към него. – Информацията беше моя. Аз взех името от Хинде.

Усмивката на Били мигновено помръкна и се замени с предишната студенина.

– Говори с Торкел. Решението беше негово.

Той отмита. Остави я да стои там. На известно разстояние Ваня видя Торкел и водача на екипа за бързо реагиране, които бяха вглъбени в разговор и другият полицай ръкомахаше оживено. Изглежда обсъждаха операцията. Ваня тръгна към тях, но сетне размисли. Нямаше сили да се разправя с Торкел. Решението му беше правилно. И тя би постъпила по същия начин, ако зависеше от нея. Важното беше да се действа бързо, а не кой какво е направил.

Професионалната страна на нещата имаше един аспект. Другият беше личен и бе свързан с позицията й в екипа, ролята на всеки и разпределението на отговорностите. Всичко, което беше толкова ясно и разбираемо преди този случай. Ваня видя, че Торкел и другият полицай си стиснаха ръцете и се разделиха.

– Браво, Ваня – извика Торкел, докато се приближаваше към нея.

– Благодаря. Сигурни ли сме, че е той?

– Урсула е в апартамента му. Прави първоначален оглед сама, за да избегне всякакъв риск от замърсяване, но там, изглежда, е златна мина.

– Наистина ли?

Торкел кимна спокойно. Изглеждаше отпуснат и Ваня осъзна, че вече е убеден, че са заловили правилния човек. Тя почувства, че част от раздразнението й преминава. Това вече беше повод за празнуване. Бяха решили случая.

– Десет еднакви нощници, найлонови чорапи, кожена папка, пълна с изрезки от вестници за убийствата – продължи Торкел. – Нож, който, изглежда, съответства на раните. И стена, облепена със снимки на жертвите.

– Страхотно. – Ваня наистина беше изумена. Толкова лесно ли щеше да бъде да свържат Ралф Свенсон с убийствата?

– Абсолютно, а Урсула едва започва. Анализът на ДНК ще отнеме един-два дни, поне за първоначалния резултат.

Ваня кимна и двамата се спогледаха с чувство, доближаващо се до обич. Усетиха тежестта на момента. Денят беше хубав. Слънцето блестеше зад дългата сянка на сградата, пред която стояха, и тревата изглеждаше мека и подканваща. Ваня имаше чувството, че най-после се разхождат на слънчева светлина, далеч от сенките, в които тънеха толкова дълго време.

– Съжалявам, че го арестувахме без теб – добронамерено каза Торкел, – но не можехме да чакаме.

– Разбирам – без да се колебае, отвърна тя. – Решението е правилно.