Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Здравей. Може ли да провериш едно име? Ралф Свенсон. Имаш ли възможност? – добави тя.

– Хинде ли ти го каза?

Били, изглежда, не чу последните й думи, и веднага започна да трака по клавиатурата.

– Хинде каза, че това е убиецът. Мисля, че името ми е познато отнякъде.

– И на мен. Изчакай.

Били млъкна. Тракането продължи. Ваня барабанеше нервно с пръсти, докато го чакаше да се обади отново. Въпросът беше дали информацията е надеждна, но в момента тя не можеше да се тревожи за това. Най-важното беше да проучат основно този човек. Да открият всичко, което могат, за Ралф Свенсон. Били заговори отново. Ваня веднага усети, че той е развълнуван.

– Ралф Свенсон не е служител на затвора, но е в списъка на онези, които имат пропуск за „Льовхага“. Проверихме го, но нямаше нищо за него.

– Разбери всичко, което можеш. Ще ти звънна от колата. Кажи на Торкел.

Ваня затвори и стана. Пусна водата в тоалетната, изми ръцете си за по-сигурно и излезе. Пазачът стоеше на известно разстояние и веднага се опита да привлече вниманието й.

– Приключихте ли?

– Да. Трябва да тръгвам.

– Ами Харалдсон? Казах му, че идваме.

– Предайте му да се обади в „Риксморд“, ако е нещо важно. Закъснявам.

Ваня се отправи към изхода. Вече нямаше време за кретени.

Били й се обади, преди тя да успее да вземе пистолета си от поста на охраната. Говореше бързо и на фона се чуваше гласът на Торкел.

– Торкел иска да знае колко надеждна е информацията. Мислиш ли, че имаме основателна причина да арестуваме Свенсон?

– Не знам колко е надеждна. Хинде ми даде името. Откри ли нещо?

– Не много. Свенсон е роден през 1976 година. Живее във Вестерторп. Няма криминално досие. Работи в „Почистване ЛС“ от седем години. Говорих с шефа му, който само го хвалеше. Единствената вероятна следа е, че миналата година са му предложили работа като чистач в болница по-близо до дома му, с по-висока заплата и по-малко работни часове, но той отказал. Отговорил, че е доволен в „Льовхага“.

– Тук ли е сега?

– Не. Отишъл си вкъщи, защото не се почувствал добре вчера на обяд.

Ваня кимна и се извърна така, че пазачът, който беше зает със сейфа, да не я чуе.

– Има ли достъп Свенсон до секцията на Хинде?

– Да, той работи и в общата секция, и в отделението с максимална охрана.

– Това би трябвало да е достатъчно. Той е заподозрян и ние имаме доказателства за възможен контакт.

Тя чу, че Били говори на Торкел. След малко Били продължи:

– В момента Торкел говори с прокурора за заповед за обиск на жилището на Свенсон и иска да знае какво точно ти е казал Хинде.

– Той не каза много. Само че Ралф си признал пред него. Похвалил се с убийствата. Хинде бил неговият идол.

– Може би се опитва да го натопи.

– Може би, но аз мисля, че е Свенсон. Не смятам, че Хинде лъжеше.

– Нещо друго?

– Не.

Имаше друго, което никой не трябваше да знае. Подробностите за срещата й с Хинде определено спадаха към тази категория. Как се беше сдобила с информацията. Бездруго нямаше да повлияе върху получаването на съдебна заповед за обиск.

– Защо ни помага Хинде? Каза ли ти? – попита Били.

Ваня не отговори веднага. Беше толкова развълнувана от факта, че Хинде се е свързал с тях, че напълно бе пренебрегнала въпроса защо го е направил.

– Не. Защото е спазващ закона гражданин?

– Малко вероятно, нали?

– Важно ли е?

– Може би не.

– Ако се окаже важно, тогава ще разберем. – Ваня се обърна към пазача, взе пистолета си и го пъхна в кобура. – Обади ми се, щом пристигне заповедта за обиск. Сега се връщам в Стокхолм.

Тя затвори и благодари на пазача за помощта. Той посочи голямата порта.

– Там има един човек, който пита за вас. Той няма заповед за посещение.

Ваня веднага се досети кой е човекът.

За секунда си помисли, че може би предпочита Харалдсон.

И двамата бяха кретени.

Себастиан стоеше до колата на Урсула и гледаше високите стени и неприветливите сгради. Беше спрял точно пред главната порта, колкото е възможно по-встрани от пътя. Такъв компромис беше постигнал. Служителите бяха излезли и той влезе в разгорещен спор с тях. Те твърдяха, че е препречил входа на „Льовхага“ и няма нито полицейска карта, нито заповед за посещение. Той подчерта, че те са безмозъчни писарушки, и настоя да влезе. След няколко минути крещене те поклатиха глави и се върнаха вътре, оставяйки го там.

Себастиан крачеше нервно напред-назад по пътя. Подритваше чакъла покрай тротоара от безсилие. Откъсна няколко глухарчета и перна с палец семената им, както правеше, когато беше малък. Трябваше да прогони мисълта за абсурдната бюрокрация в „Льовхага“, като извършва простички физически действия, и преди всичко да потисне безпокойството си за Ваня. Онези кретени зад оградата дори не искаха да потвърдят, че тя е вътре, макар Себастиан да виждаше колата й. Оставиха го да стои пред портата, нищо повече. Точно както останалата част от живота му. Беше заседнал в ничия територия, където вече никой не си правеше труда да спори с него.