Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Себастиан беше най-лошият враг на самия себе си.

Той бавно взе найлоновия плик от пода. Трябваше да изгори материалите вътре. Да ги унищожи. Нямаше право да се бърка в живота на Ана и Валдемар. Нямаше права дори върху собствения си живот. Къде ли има кибрит? Може би в кухнята. Отиде там и започна да търси в чекмеджетата. В най-горното имаше прибори, а във второто – различни дреболии. Нямаше кибрит. В третото видя готварски ръкавици и подложки за маса, които никога не използваше. Изведнъж на вратата се позвъни. Себастиан погледна изненадано към коридора. Не си спомняше кога за последен път са звънили на вратата му. Вероятно някой искаше да му продаде нещо. Или бяха „Свидетели на Йехова“. Отново се позвъни. Той реши да не обръща внимание. Беше зает и не можеше да си направи труда да се отърве от тях. Отвън се чу глас.

– Себастиан! Отвори вратата! Знам, че си вътре.

Елинор Бергквист! Не можеше да е истина. Какво правеше тя тук?

– Хайде, Себастиан, отвори вратата!

Елинор отново натисна звънеца. Този път по-продължително. Настойчиво. Откъде знаеше, че той е вътре? С нея обаче това не изглеждаше невъзможно. Тя пак позвъни.

– Себастиан!

Той изруга, излезе от кухнята, хвърли найлоновия плик под леглото, докато минаваше покрай стаята за гости, отиде в коридора и отвори вратата. Опита се да изглежда колкото може по-раздразнен. Не беше трудно. Не и когато на площадката на стълбището стоеше Елинор Бергквист. Тя носеше черно куфарче на колелца и му се усмихваше щастливо и с очакване.

– Ето ме – беше първото, което каза. Ясно и недвусмислено като усмивката й.

– Какво правиш тук, по дяволите?

– Мисля, че знаеш. – Елинор вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне и може би да погали лицето му. Себастиан инстинктивно отстъпи назад. Тя продължи да му се усмихва. – Може ли да вземеш куфарчето ми?

Той поклати глава.

– Казах ти да напуснеш града за известно време. Докато бъде заловен убиецът. – Погледна я със сериозно изражение. – Не разбираш ли? В опасност си.

Елинор реагира, като взе куфарчето си, мина покрай него и влезе в коридора. Той й позволи да го направи. Или по-точно не й попречи. Тя имаше дарбата да го изненадва. Елинор остави куфарчето си.

– Наистина ли съм в опасност? – Тя пристъпи към вратата и я затвори. Обърна се с лице към Себастиан. Застана съвсем близо до него. Беше му трудно да устои на тези зелени очи. – Или ти искаш да съм тук?

Отново посегна да го докосне. Този път той й позволи. Не знаеше защо. В нея имаше нещо, което Себастиан не можеше да определи. Той долови дъха й. Сладък и свеж, сякаш току-що беше смукала ментов бонбон. Винаги готова.

– Така както аз те искам? – Тя продължи да милва лицето и врата му и пъхна ръка под ризата му. Себастиан се подразни и в същото време се възбуди. Беше срещал много жени, но никога такава като нея. Елинор не го слушаше какво й говори. Каквото и да кажеше той, тя го превръщаше в нещо друго. Нещо позитивно. За нея. Елинор беше централната точка в своята вселена.

Себастиан опита пак.

– Всичко, което ти казах, е вярно. Не си го измислих.

– Вярвам ти – каза тя със закачлив тон, който предполагаше точно обратното. – Но по-добре да стоя при теб, отколкото сама в някоя хотелска стая. – Хвана ръката му и я сложи на гърдата си. – Така е много по-приятно и уютно.

Той се опита да събере мислите си. Елинор показваше ясни признаци на склонност към хищническо дебнене. Държането за ръце първата вечер, цветята и телефонното обаждане на имения му ден, начинът, по който беше изтълкувала предупреждението му. Може и да не беше болна в клиничния смисъл на думата, но връзката й с него определено беше нездрава. Той трябваше да я изгони.

– Правили сме любов само в моя дом – промълви тя в ухото му.

– Не сме правили любов никъде. Чукахме се.

– Не разваляй всичко с грозни думи. – Елинор нежно захапа меката част на ухото му. Тя миришеше на сапун. Кожата й беше мека и топла и Себастиан остави ръката си да се плъзне по гърдата й, шията, гърлото. Налагаше се да й обясни, че определено не си е измислил цялата история като някакъв безумен план да я накара да се премести да живее при него. Че тя трябва да го послуша. Да разбере, че той говори сериозно.

Но щом искаше това, тогава защо стоеше в коридора и се държеше така? Защо притискаше до себе си Елинор и я водеше към спалнята? Виновни бяха онези зелени очи.

Защото в нея имаше нещо.

Тя винаги сломяваше съпротивата му.

След това Себастиан лежеше в леглото, а Елинор разглеждаше апартамента. Не се бе чувствал така отпуснат от дълго време. Не беше спал с никоя в този апартамент след Лили. Винаги палуваше другаде. Беше странно, но не изпитваше вина. Обичайните угризения на съвестта след секс отсъстваха. Той с нежелание осъзна, че лежи и слуша Елинор, докато тя обикаля наоколо. Звучеше щастливо. Себастиан се усмихна, когато чу радостните й възклицания за броя на стаите и възможностите.