Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Там нямаше никого.

Вратата беше отворена, значи Елинор току-що бе излязла. Ралф скри ножа в дланта на ръката си и се втурна навън. Тя сигурно беше близо. Съвсем близо.

Ето я. Вървеше към „Нора Банторет“. На осем-десет метра от него. Беше сама на тротоара, но по платното постоянно минаваха коли. Малко по-нататък две майки бутаха колички. Сега беше невъзможно да го направи. Можеше само да я проследи. Да се опита да намери по-удобна възможност и да внимава да не я изпусне.

Ралф осъзна, че се е задъхал и изпотил. Забави крачка и прибра ножа. Пусна го в джоба си. Даде на Елинор малко преднина.

Търпение. Решителност.

От това се нуждаеше в момента.

Виждаше жената. И нямаше да я изпусне.

Тя му принадлежеше.

Елинор търсеше такси. Обикновено имаше едно-две пред хотела на „Нора Банторет“, затова тръгна натам. Не че често пътуваше с такси. Обичаше да върви, особено когато времето беше хубаво. Ако денят беше обикновен, тя щеше да измине пеша целия път. Днес обаче беше специален ден и Елинор имаше крайна цел, до която искаше да стигне колкото може по-бързо.

Към нея се приближаваше такси. Изглеждаше свободно и тя вдигна ръка да го спре. Зарадва се, когато шофьорът удари спирачки и спря точно пред нея. Взе куфара си и се качи на задната седалка. Видя, че някакъв висок мъж на известно разстояние от нея я гледа и слезе на улицата, след като минаха покрай него. Той, изглежда, също търсеше такси, защото когато се обърна и погледна, Елинор забеляза, че мъжът се опита да спре едно, отправило се в противоположната посока, но колата не спря. Тя се усмихна. Беше й провървяло.

Днес определено беше щастливият й ден.

Елинор каза на шофьора да я закара в Йостермалм.

Към любовта.

Себастиан Бергман звъня на Троле през целия ден. Безпокойството му нарастваше с всяко обаждане, на което не получаваше отговор. Скоро щяха да минат повече от шестнайсет часа, откакто се бяха разделили пред жилищния блок на Ана Ериксон. Никога не бяха били по-близки, отколкото в онзи момент, и сърдечността и топлотата, които Себастиан беше почувствал, направиха тревогата му още по-осезаема. Особено сега, след като Ана беше в безопасност. Трябваше да чуе това от Троле, ако не друго. Затова бившият му колега беше пред апартамента й.

Да я пази.

Да пази Ваня.

Да пази тайната.

Себастиан не знаеше какво друго да направи, освен да продължи да звъни на Троле.

Той се съсредоточи върху предстоящата среща с Хинде, за да проясни съзнанието си. С изключение на това, не беше от никаква полза за екипа. Ваня беше абсолютно права. Той реши да потърси Торкел. Искаше срещата с Хинде да бъде уредена колкото е възможно по-скоро. Едвард Хинде беше ключът. Отвращението, което Себастиан изпитваше по-рано, беше изчезнало, и той с нетърпение очакваше да се срещне с него сам, без да е необходимо да се тревожи за Ваня. Себастиан щеше да спечели следващата игра. Щеше да нокаутира Хинде.

Торкел не беше в кабинета си. Според секретарката му беше на съвещание на управителния съвет на горния етаж. Себастиан изкачи стъпалата и се приближи до остъклената стена на голямата зала за конференции, която използваха. Торкел седеше там с още няколко човека. Очевидно шефове, важни клечки. Някои дори бяха с онези глупави бели униформи със златисти еполети. Себастиан мразеше полицаи със златисти еполети. Те бяха далеч от реалната полицейска работа. Никога не се приближаваха до местопрестъпления. Появяваха се само по телевизията или в някоя зала за пресконференции с бутилки минерална вода пред тях. Като сега. Себастиан се изтъпанчи точно пред остъклената стена. Торкел не го видя. Или не показа, че го е видял. Отчаянието на Себастиан се засили и след като седя там петнайсетина минути, не се сдържа. Стана и отвори вратата на залата за конференции.

– Добър ден. Убийството на Улоф Палме ли се опитвате да разкриете?

Всички в стаята млъкнаха и се втренчиха в него. Едно лице му беше познато отпреди, но повечето не бяха. Единственият човек, когото познаваше, стана.

– Себастиан, има причина вратата да е затворена – каза Торкел, сдържайки гнева си. – Провеждаме съвещание.

– Виждам. Но трябва да се срещна с Хинде. Още днес. Не можем да чакаме повече.

– Заповедта за посещение още не е пристигнала. Правя всичко възможно да ускоря нещата.

– Направи повече от всичко възможно. Реши въпроса.

– Няма да говорим за това сега. – Торкел огледа извинително присъстващите и после пак се обърна към Себастиан. – Бих искал да напуснеш, моля.