Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Да живее като нея.

Да обича като нея.

Дните бяха напрегнати, откакто в живота й нахлу Себастиан Бергман. Елинор се нуждаеше от малко време със себе си и мислите си, преди да продължи по-нататък. Тя седеше на дивана и пиеше коняка на малки глътки.

Малко време за себе си. В момента.

Преди животът й да продължи.

Ралф се качи на метрото на „Оденплан“. Не беше сигурен дали това е най-близката станция до „Вестманагатан“, защото рядко пътуваше със зелената линия, но така изглеждаше на картата. На перона нямаше много други пътници и той бързо излезе горе. Пресече главната улица и се отправи на запад. „Вестманагатан“ трябваше да е след няколко преки. Никога не беше идвал пеша тук. Докато вървеше, той се замисли как да действа. Извади мобилния си телефон и набра номера на Елинор. Тя отговори на третото позвъняване.

– Елинор Бергквист.

Ралф затвори веднага. Тя си беше у дома. Той знаеше, че Елинор живее сама в апартамента си, и беше успял да научи кода за влизане на външната врата на блока в деня на първото посещение на Себастиан, когато помогна на възрастна дама да влезе, затова бе преодолял първото препятствие. След това обаче се налагаше да импровизира. Като в случая с Ана Ериксон планирането беше недостатъчно и това го притесняваше. Другият вариант обаче беше да я следи седмици или поне няколко дни, а нямаше време. Бяха навлезли в нова фаза. Всичко трябваше да се случва по-бързо. И решенията, и действията. Той трябваше да се справи. Щеше да се справи. Вече беше опитен. Беше на път да прави история. Ралф беше безобиден куриер от цветарски магазин и носеше подарък. Коя жена не би му отворила вратата?

„Прости ми. С обич, Себастиан“.

Той се усмихна, докато мислеше за плана си.

Стигна до външната врата и крайната си цел, но мина, без да спре. Отиде в малкия парк и седна на една от тъмнозелените пейки. Огледа се наоколо. Доколкото видя, никой не обръщаше внимание нито на него, нито на външната врата. Покрай него бавно мина боклукчийски камион и зави зад ъгъла. Ралф стана, държейки букета така, че да закрива по-голямата част от лицето му.

Върна се бавно, без да бърза. Не трябва да изглежда припрян. Не трябва да го забелязват.

Не трябва да бъде нищо повече от букет рози.

Дар на обич по пътя си към жена.

Кодът беше 1439. Той го провери отново на мобилния си телефон, където го беше записал за по-сигурно.

1439. Правилно.

Вратата се отвори сама. Имаше автоматичен механизъм, за да улесни живота на възрастните хора и инвалидите. Това не му хареса. Правеше влизането му твърде грандиозно и театрално, сякаш излизаше на сцена. Ралф се вмъкна бързо в голямото преддверие и спря, преструвайки се, че търси някакво име в списъка на обитателите, въпреки че знаеше точно къде живее Елинор Бергквист. На четвъртия етаж. Имаше трима съседи. Автоматичната врата се затвори след него и тишината в сградата бе облекчение, когато шумът от уличното движение утихна. Ралф имаше чувството, че е невидим, докато стоеше в красивото бяло преддверие с богато украсени гръцки статуи в неокласически стил. Розите се вместваха идеално в интериора.

Червено и бяло.

Цветовете на любовта и невинността.

Беше поетично смъртта да настъпи по този начин.

Той реши да се качи с асансьора. Щом стигне до четвъртия етаж, ще остави вратата отворена, така че асансьорът да не може да се движи, и всеки, който влиза и излиза от сградата, да използва стълбите. Това ще му даде възможност да чуе дали някой идва и време за действие. Всичко ще стане за секунди.

Асансьорът не беше там и Ралф натисна протрития черен бутон. Механизмът изтрака и се задейства. Ралф надникна нагоре в шахтата през черната врата и видя, че асансьорът е на четвъртия или петия етаж и започва да се движи изнервящо бавно:

Критичният период щеше да бъде от момента, в който Елинор отвори вратата, докато той влезе в апартамента, затвори и покори жената. Това трябваше да стане за няколко секунди и колкото е възможно по-тихо. Акустиката на стълбището би усилила всеки звук. Ралф извади по-малкия нож „Ледерман“ Отвори го и го скри в дясната си ръка зад розите.

Елинор обиколи апартамента за последен път. Реши да остави открехната вратата на балкона, за да не бъде задушно вътре, когато влезе госпожа Линдел. Съседката сигурно щеше да дойде още довечера, ако Елинор я познаваше толкова добре, колкото мислеше. Тя щракна механизма за застопоряване, за да бъде заключена вратата, но пак да има малка пролука. И вече беше доволна. Апартаментът беше в идеален вид.