Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Елинор отвори външната врата и излезе, държейки ключовете в ръката си. Заключи. Видя, че асансьорът минава покрай нейния етаж и слиза надолу. Типично. Ако беше излязла минута по-рано, щеше да го хване, а сега трябваше да чака. Тя закара до асансьора черното куфарче на колелца, което си бе купила с намаление. Доволна беше от куфарчето. Практично и модерно. Асансьорът продължи бавно да се спуска надолу. На последното събрание на входа бяха обсъждали да го подменят, но бяха изоставили въпроса. Старомодният му стил с решетка и тъмно дърво беше очарователен, но от практическа гледна точка можеше да се желае много. Елинор и някои от другите предложиха по-бърз и модерен модел, на който натискаш бутона и чакаш. Този, стария, трябваше първо да спре и едва тогава да го повикаш.

Ралф се вцепени, когато чу, че над него се отваря врата. Не беше сигурен на кой етаж. Не беше на първия, а по-нагоре, но поради акустиката беше невъзможно да се определи точно. Той се заслуша напрегнато, но чу само бръмченето на асансьора. Зачака звук от стъпки по стълбите, но напразно. Човекът сигурно чакаше асансьора. Като него. Трябваше да запази спокойствие. Леко вдигна букета, за да скрие лицето си, и хвана по-здраво ножа. Асансьорът най-после дойде и спря с глух звук, последван от по-остро металическо изщракване на заключващия се механизъм. Ралф тихо отвори вратата, но всъщност не знаеше какво да направи. Имаше две възможности за избор – да се откаже или да се качи горе.

Той избра втората. Винаги можеше да се откаже на по-късен етап. Преди всичко щеше да принуди човека там горе да действа. Ралф задържа вратата отворена, за да блокира асансьора. Сградата утихна. Муха да бръмне, щеше да се чуе.

Измина минута и нещо. Ралф имаше време да обмисли алтернативите много пъти. Твърде много. Вероятно най-доброто щеше да бъде, в края на краищата, да се откаже от мисията. Да дойде пак след известно време и да започне отново. Той се приготви да пусне вратата на асансьора и да си тръгне, когато чу, че човекът горе слиза по стълбите. Стъпките бяха пъргави и се приближаваха бързо. Решението му беше мигновено. Нямаше връщане назад. Той се качи в асансьора.

Елинор се подравни. Нямаше нищо против да използва стълбите, защото движението щеше да й се отрази добре, но проблемът беше куфарът. Беше твърде тежък, за да го носи чак до долу. Пък и беше прочела статия, която ясно твърдеше, че слизането надолу по стъпала не е полезно. Поне за коленете. Изкачването било ползотворно, но трябвало да избягваш да слизаш. Сега обаче тя нямаше друг избор. Не можеше да чака повече. За нейно раздразнение асансьорът тръгна, когато беше преполовила стъпалата към третия етаж. За момент тя се замисли дали да не се върне. Не, по-добре да продължи. Можеше да вземе асансьора от по-долния етаж, ако спре там. Елинор слезе по последните няколко стъпала и застана до асансьора. Ако й провървеше, можеше да е Роберт Андерсон от третия етаж. Той обикновено се прибираше по това време. Асансьорът най-после дойде и Елинор отстъпи встрани, за да направи път на Роберт, но не беше той, а някакъв по-висок мъж. Тя видя бежов панталон, синя фланелка и букет рози, който закриваше лицето му. Асансьорът не спря и продължи нагоре. Елинор се усмихна. Някой горе щеше да получи красив букет. Любовта й даде нови сили и тя реши да продължи по стълбите. Не можеше да стои там цял ден и да чака асансьора.

Не и отново. Не и отново. Не и отново.

Ралф инстинктивно си помисли да натисне бутона за аварийно спиране. В момента когато мисълта беше готова да се превърне в действие обаче, той се намираше на метър над третия етаж и щеше да заседне там, между етажите. През вратата на асансьора видя, че Елинор припка надолу по стълбите. Отдалечава се от него. Той беше направил твърде много промени в ритуала. Тя се измъкваше. Изведнъж му се догади от силния, сладникав мирис на розите. Дръпна вратата, когато стигна до четвъртия етаж, и побягна. Заряза предпазливостта. Този път не можеше да се провали. Ако това означаваше да поеме голям риск, тогава щеше да го стори. А как щеше да съумее да извърши ритуала, беше въпрос, с който щеше да се занимава по-късно. Първо трябваше да хване жената. Изведнъж той осъзна, че вече не чува стъпките й от звуците, които издаваха неговите крака. Спря за секунда и скоро я чу отново. Не можеше да е отишла много далеч. Един етаж под него. Ралф отново хукна.

Мина през втория етаж. Опита се да прескача по две стъпала наведнъж, но имаше проблеми с равновесието. Трудно му беше със спортната чанта, найлоновия плик и цветята. Той се подхлъзна и се хвана за парапета, за да не падне. Хвърли розите, когато стигна до първия етаж, и продължи да тича. Най-после се озова в стилното преддверие, откъдето беше тръгнал преди няколко минути.