Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Ако получа заповедта за посещение, ще изчезна незабавно. Обещавам.

Себастиан огледа хората, събрали се около масата. Повечето посрещнаха погледа му със смесица от изненада и презрение. Той осъзна, че е сбъркал, но не можеше да играе повече по тъпите им правила. Животът на много хора беше в риск. Не само неговият.

– Сигурен съм, че елегантно облечените ти приятели искат да решат случая, преди убиецът да пререже гърлото на пета жертва. Аз съм решението.

Очите на Торкел блеснаха гневно. Себастиан очевидно беше прекалил. Жената вдясно от Торкел стана бавно и преднамерено. Себастиан я позна. Директорката на националната полиция.

– Мисля, че не се познаваме – каза тя с леденостуден тон – цивилизованият начин да попита: Ти пък кой си, по дяволите?

– Не – отвърна Себастиан, изстрелвайки най-печелившата си усмивка. – Но ако ми помогнете да взема онази заповед за посещение, може и да получите шанс.

Торкел се приближи до него и го хвана за рамото.

– Извинете ме. Връщам се веднага.

Той измъкна Себастиан навън и затвори вратата.

– Какви ги вършиш, мамка му? Побърка ли се? Искаш да ме уволнят ли?

– Защо се бави толкова много заповедта? Проблем ли има с Харалдсон?

– Нямам представа! Няма значение! Трябва да чакаме. Ти не си полицай, затова ще отнеме известно време. Ако не ти харесва, може да се разкараш веднага.

– О, да. Може да ме заплашваш с това колкото искаш. Аз съм единственият, който може да спре убийствата. Знаеш го.

– Експертното ти мнение и безценните ти прозрения определено много ни помогнаха досега.

– Сарказмът не ти е присъщ.

Последва кратко мълчание. Торкел дишаше учестено.

– Добре, ще се изразя по друг начин. Отиди си вкъщи. Струваш твърде много.

– Ще работя безплатно.

– Не говорех за пари.

Себастиан го погледна в очите и преглътна забележката, която беше на езика му.

– Ще ти се обадя, когато пристигне заповедта за посещение.

Торкел отвори вратата и се върна на съвещанието. Преди вратата да се затвори и гласът на Торкел да се превърне в неясно мърморене, Себастиан го чу, че се извинява.

За секунда изпита желание отново да нахлуе вътре. Да стане още повече за смях.

Това обаче наистина щеше да бъде прекалено.

И без това бе нанесъл достатъчно поражения.

Този път той послуша Торкел и се прибра вкъщи.

Връщането му отне известно време. Първо трябваше да провери дали някой го следи. Преди всичко търсеше сребриста тойота, но оглеждаше всяка кола, която минава покрай него или е спряла подозрително до тротоара. Надничаше във всяка. Убиецът беше сменил колите веднъж и можеше да го направи отново. Себастиан криволичеше насам-натам, обикаляше в кръг и не бързаше. Едва когато бе абсолютно убеден, че никой не го следи, той влезе в жилищната сграда с апартамента си на „Грев Магнигатан“. Качи се по стълбите, влезе вътре и седна на леглото в стаята си.

Безпокойството му, че го следят. Тайните. Двуличието. Троле. Жените. Ваня. Всичко това му се отразяваше и го караше да се държи безразсъдно и ако продължаваше така, имаше риск да не му разрешат да се срещне с Хинде. Съзнаваше, че организация като полицията е готова да приеме само определено ниво на конфликт без резултати.

Себастиан легна на леглото. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. В апартамента беше тихо и спокойно. Приятно беше да лежи там. Той се опита да диша безшумно и да медитира, както го беше учила Лили.

Дишай дълбоко. Равномерно. Бавно. Намери спокойствието.

Себастиан много обичаше Лили. Споменът за нея винаги беше точно зад образа на Сабине, с по-меки и бледи очертания, но винаги там като сянка.

Чувството на загуба изведнъж го завладя и равномерното дишане се замени с накъсано поемане на дъх от тъга. Чувстваше се преследван. От себе си и от спомените. Никога нямаше да се освободи от тях.

Той седна и видя дръжките на найлоновия пазарски плик на Троле, които се подаваха под леглото. И това беше доказателство какъв всъщност е Себастиан. Скрити под леглото лежаха материалите, поръчани и платени от него, които можеха да опетнят доброто име на родителите на Ваня. Какво всъщност му бяха направили те? Нищо. Ана само се опитваше да предпази дъщеря си от човек, който е способен на всичко. Валдемар не знаеше нищо. Така беше казала Ана и това несъмнено бе вярно. Но въпреки факта, че и двамата са невинни, Себастиан искаше да нарани чувствата им, да ги накаже. Те дори не бяха истинските му противници. Виновен беше той и само той.