Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ралф се погледна в огледалото на банята. Не му харесваше как изглежда. Той прокара пръсти през непривичната, добре оформена прическа. Косата му беше странно лепкава и твърда. Фризьорката го уведоми, че това е някакъв продукт, който ще му даде възможност да я приглажда назад, и го убеди да си купи две бурканчета за по-сигурно. Ралф се усмихна на себе си и на новия си вид. Опита се да го хареса. Каза си, че сега прилича повече на един от онези готини пичове, които се мотаят на площад „Стуреплан“, отколкото на високия мършав мъж, когото никой не забелязва. Че така е по-добре. Ала не беше. Все пак всичко беше за добра кауза. Този път не трябваше да бърка. Абсолютно. Неговият идол му прости и му даде още един шанс. Защото това беше важно за Ралф. Учителя се съобразяваше с чувствата му. Никой не го беше правил досега и Ралф нямаше намерение да не оправдае доверието му. Ако това означаваше малки промени в облеклото и нова прическа, саможертвите бяха нищожни в сравнение с по-голямата картина. Важното беше отсега нататък да не греши. Очевидно трябваше да бъде по-внимателен.

Той нямаше представа колко знаят онези, които го преследват, но колкото повече часове минаваха, откакто беше умрял мъжът в колата, в толкова по-голяма безопасност се чувстваше. Ако знаеха самоличността на Ралф, те вече щяха да чукат на вратата му. Нямаше да го следят. Щяха веднага да дойдат за него.

Учителя беше убил четири жени. Сега щеше да убие пета. Скоро щеше да прави история. Мисълта го накара да се стегне. Да поеме контрол върху себе си и чувствата си. Да осъзнае колко важно е да запази спокойствие.

Навън беше малко по-хладно, отколкото през последната седмица, и той тръгна бързо към метростанцията, която беше на десетина минути път.

Не обичаше да използва друг вид транспорт, но не смееше да отиде със собствения си зелен „Фолксваген Поло“. Беше оставил сребристата тойота в Улвсунда според инструкциите, но Учителя не споменаваше нищо за нова кола в краткото си съобщение. По някакъв начин той имаше достъп до крадени коли. Ралф само получаваше инструкции откъде да ги вземе и къде да ги остави. Някой друг се грижеше за тази страна на нещата. Ралф не се интересуваше кой може да е той. Знаеше, че за Учителя работят няколко души. Този път не се споменаваше за нова кола, затова Ралф трябваше да вземе метрото за Васастан. По пътя той се отби в цветарски магазин. Купи двайсет червени рози и каза на продавачката да направи романтичен букет и да сложи картичка. Ралф написа кратка бележка: „Прости ми. С обич, Себастиан“. Хареса му. Изпита удоволствие, че още по-ясно ще свърже със Себастиан жената, която скоро щеше да бъде мъртва. Реши, че ще остави букета на масата в кухнята, така че полицаите ясно да видят картичката. Искаше му се да види израженията им, когато открият трупа в спалнята и романтичния букет в кухнята.

Ралф беше убеден, че всичко това е според ритуала. Той винаги оставяше улики. Тази беше поредната. По различен начин. Знаеше, че Учителя ще оцени жеста.

Той плати цветята и излезе на слънчева светлина. Сигурно приличаше на влюбен. Готин пич, който купува букет червени рози за жената, която наскоро е срещнал. Махна самозалепящия се етикет от едното стъбло. „Цветарски магазин Вестерторп“.

Улики, да.

Но само онези, които Ралф избере да остави.

Това се нарича планиране.

Елинор Бергквист беше прекарала деня в разнообразни занимания. Беше се обадила в работата, за да си вземе почивния ден, който й дължаха. Поля всички цветя в апартамента си и помоли вдовицата Линдел да ги наглежда, докато я няма. Госпожа Линдел я убеди да остане за кафе и кейк и двете седяха и бъбриха близо час. Беше много приятно, но след известно време Елинор реши, че има още много работа вкъщи.

Не можеш да зарежеш всичко ей така заради един мъж, колкото и да е чудесен. Трябва да се погрижиш да оставиш апартамента си добре подреден. Особено когато съседката ще влиза там, докато те няма.

Елинор почисти основно жилището си. Пусна прахосмукачката и избърса праха. Изми прозорците. Смени чаршафите и оправи възглавниците на дивана. Опразни хладилника и реши да изнесе всички саксии на балкона, за да няма причина госпожа Линдел да ходи другаде.

Когато приключи, тя седна на дивана с чашка от любимия си коняк. Имаше бутилката от няколко години и си сипваше по малко само по специални поводи. Конякът беше от дребен производител и беше скъп, но хубав. Караше я да се чувства специална и изключителна в един свят на простички награди. Свят, който не знаеше как да си доставя удоволствие като нея.