Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Телефонните обаждания.

Накрая не можеше да отлага повече. Влезе в Стаята и затвори вратата. Тук щеше да бъде оставен на спокойствие. Използваше я само екипът на „Риксморд“ Екипът, към който Себастиан все още принадлежеше. Време беше да го докаже. Да направи нещо. Каквото може.

Той взе химикалка и лист и се замисли. Откъде да започне? Не можеше да се върне десет или двайсет години назад. Не помнеше жените, с които беше спал тогава. Не помнеше имената им, нито как изглеждат, къде живеят и кои са. Фактът, че убиецът бе избрал Анете Вилен, не означаваше непременно, че е искал „Риксморд“ да направят връзката със Себастиан. Може би Хинде, който със сигурност беше в дъното на всичко това, просто не е успял да открие други жени от миналото му и е бил принуден да убие някоя по-скорошна.

Затова Себастиан се съсредоточи върху тази гледна точка.

Пак бяха много.

И пак беше трудно.

След половин час беше записал шест имена. Шест жени, с които беше спал, откакто се бе върнал от Вестерос в края на април. В Стокхолм и близките околности. Шест, които си спомняше. Знаеше малките им имена и имаше смътна представа в коя част на града живеят. С помощта на компютъра успя да открие телефонните им номера – които не беше поискал, когато се бяха срещнали. Ако му дадяха номер, той го взимаше, но веднага изхвърляше листчето.

Себастиан придърпа листа към себе си и си пое дълбоко дъх. След това измисли причина да отложи още малко трудните разговори. Троле. Все още не се беше свързал с него. Позвъни му, но той пак не отговори. Себастиан остави пето или шесто съобщение и отново взе листа.

Усилието му се оказа показен урок по безполезност. Едната от жените, които отговориха, настоя, че е набрал грешен номер. Каза, че не го познава. Две отказаха да говорят с него, когато им обясни кой е. Тряснаха телефона и не вдигнаха, когато им позвъни отново. Едната го изслуша, но когато той стигна до това да й разкаже какво се е случило, смелостта му изневери. Не можеше да й каже, че животът й е в опасност, не и по телефона. Затова само я предупреди да бъде внимателна и да не пуска непознати в дома си. Сигурно звучеше абсолютно несвързано и малко налудничаво. Накрая жената го попита какво всъщност иска. Себастиан остави телефона и не набра последното име в списъка.

Не можеше да обясни по телефона.

Не можеше.

Не можеше обаче и да отиде и да се срещне лично с тях.

Не можеше да направи нищо.

Ваня беше попитала какъв е приносът му. Отговорът беше елементарен и потискащ. Никакъв. Трябваше пак да говори с Хинде. В това се криеше решението. Там Себастиан щеше да намери нещо, по което да работи, нещо, което може да разбере. Трябваше на всяка цена да говори с Хинде.

Той се облегна назад на стола, протегна крака под масата и затвори очи.

Беше уморен. Снощи не можа да заспи след историята с Ана. Помисли си да се върне и да прави компания на Троле, но се отказа. Легна си и се втренчи разсеяно в телевизора, докато най-после, към два и половина, заспа.

Сънят го събуди малко преди пет. Дясната му ръка беше здраво стисната. Ноктите му бяха пробили кожата на две места, откъдето се процеждаше кръв. Изпъна пръстите си и схващането бавно премина. Полежа малко, като се чудеше дали да покани съня да се върне. Правеше го понякога. Това му позволяваше да възвърне равновесието си. Въпреки всичко той се наслаждаваше на всяка секунда неподправено чувство на обич, което сънят съдържаше и излъчваше.

Понякога се нуждаеше от него.

Изпитваше потребност да почувства Сабине близо до себе си. Да си спомни уханието й. Начинът, по който тя нетърпеливо тичаше към водата с малките си крачета. Да чуе гласа й.

Татко, искам такъв . Последните й думи към него, когато Сабине видя друго момиченце, което си играеше с надуваем делфин.

Себастиан имаше нужда да почувства тежестта й, докато я носи. Меките й ръчички върху затопленото му от слънцето лице с леко набола брада. Да чуе смеха й, когато той се спъна и едва не падна.

Докато се разнесе шумът.

Бученето.

Вълната, която щеше да му я отнеме. Завинаги.

Вратата на Стаята се отвори и вътре влязоха Ваня, Били и Торкел. Себастиан се стресна и едва не се изхлузи от стола.

– Спеше ли? – попита Торкел, без да се усмихва, придърпа стол и седна.

– Опитвах се – отвърна Себастиан, изправи се и погледна часовника. Отлетял беше четвърт час. Все още не се чувстваше много добре.

– Какво толкова си правил, че си се уморил? – Ваня някак успя да включи отговора „нищо, както обикновено“ във въпроса си, но Себастиан не си направи труда да отвърне.