Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Или да изрече истината.

– Исках да кажа, че не се страхувам, че ще станеш по-добър от мен.

– И защо?

– Защото това никога няма да се случи.

Били се облегна на седалката. Можеше да продължи да пита защо още дълго, но какъв беше смисълът? Ваня му даде пределно ясно да разбере какво мисли за него като полицай. Нямаше какво повече да се каже. Тя явно беше на същото мнение.

Те мълчаха до края на пътуването.

Когато излезе на магистралата и настъпи газта, Томас Харалдсон осъзна, че ще закъснее сериозно. Макар че всъщност нямаше значение. Никой не му държеше сметка. Той беше шефът. Пък и беше юли. Можеше да прибегне до по-гъвкаво работно време. В аванс, така да се каже.

Будилникът беше иззвънял в обичайното време, но Йени сънено се претърколи към неговата страна на леглото и се сгуши под завивките. Сложи глава на рамото му и уви ръка около него. Не й личеше много, че е бременна, но Харалдсон усещаше леката закръгленост на корема й до тялото си. В нея се развиваше живот. Тяхното дете. Половинка от него и половинка от нея. Въпреки че той се надяваше детето да бъде повече като Йени, отколкото като него, може би седемдесет на трийсет процента. Тя беше толкова красива. Във всяко отношение. Сърдечна, грижовна, мъдра, забавна. Йени беше олицетворение на всичко хубаво. Понякога Харалдсон не можеше да повярва на късмета си, че я има. Много я обичаше.

Той й го беше казал тази сутрин. Тя реагира, като го прегърна още по-силно. Едното доведе до друго и те се любиха. След това Харалдсон отново й го каза.

– Обичам те.

– И аз те обичам.

– Имам изненада за утре.

– Шшт... – Йени сложи пръст на устните му. — Не казвай повече. Не искам да знам.

Утре щеше да бъде петата годишнина от сватбата им. Харалдсон беше планирал целия ден. Първо щеше да й поднесе закуска в леглото – чай, препечена филия с конфитюр от малини и сирене, бъркани яйца и хрупкав бекон, пъпеш с ягоди, потопени в шоколад. Той осъзна, че ще закъснее за „Льовхага“ и утре. По-късно през деня, когато Йени щеше да е на работа, щеше да я вземе кола и да я закара в луксозен козметичен салон за различни процедури. В същото време в дома им щяха да дойдат хора, които щяха да засадят ябълково дърво в градината. Сорт „Ингрид Мари“. Йени обичаше ябълки със сладко-кисел вкус и от разсадника казаха, че „Ингрид Мари“ ще са идеални. Пък и името беше хубаво. Ако им се родеше дъщеря, можеше да я кръстят Ингрид Мари. Той наистина се вълнуваше за утрешния ден.

Пет години.

Дървена сватба.

И Йени щеше да получи дръвче, от което щяха да берат ябълки през идните години. Дръвчето щеше да цъфти всяка пролет, а всяка есен щяха заедно да събират листата преди първия сняг. Ингрид Мари и братчетата и сестричките й щяха да се катерят по него. Щяха да внимават, разбира се. Харалдсон си представи как той и Йени седят под сянката на ябълковото дърво, когато остареят. И децата и внуците им идват на гости. Взимат торби с ябълки вкъщи, за да си направят сладко и сок. Освен ако, разбира се, вече не са взели издънки от дървото, за да ги засадят в градините си. Този подарък щеше да донесе и на двамата полза и радост до края на живота. Дар на обич. Йени много щеше да се зарадва.

Това обаче не беше всичко. Вечерта щеше да дойде готвач и да им сервира меню от три блюда и вино, а после да разтреби кухнята. Йени и Харалдсон щяха само да си почиват и да се отпуснат. Да мислят един за друг.

Нищо не можеше да се обърка.

Мобилният му телефон иззвъня. АББА. „Позвъни, позвъни“. Харалдсон погледна екранчето, преди да отговори. От работата. Сега пък какво искаха?

– Харалдсон.

– Къде си?

Аника. Личната му асистентка. Той се постара да запомни, че трябва да поговори с нея. Нещо в отношенията им, изглежда, не беше наред. Харалдсон мислеше, че насърчава и хвали инициативността й. Например когато тя му донесе кафе от кафенето. Той изрично го спомена и изрази надежда, че ще продължи да го прави и занапред.

– Идвам. Искаш ли нещо?

– Месечната ти среща с психолозите.

По дяволите. Харалдсон беше забравил за това. Директорът на затвора и медицинският персонал се събираха всяка последна сряда от месеца. Той смяташе да отложи съвещанието и затова не го беше записал в календара си. Искаше да бъде малко по-запознат с нещата, преди да се видят за пръв път, но не му беше останало време. И сега вече беше късно да се подготви.

– Къде ще бъде?

– Тук. След двайсет минути.

Харалдсон погледна часовника си. Щеше да пристигне в затвора най-малко след половин час.