Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– В такъв случай ще дойда дори по-рано – отговори той и затвори. Аника щеше да каже на всички, че Харалдсон пътува и ще дойде навреме. Той имаше половин час да измисли причина за закъснението си. Нещо свързано с натовареното движение вероятно щеше да бъде най-лесно. Може би ремонт на пътя. Едната лента затворена. Дълги опашки. Щеше да се извини, но разбира се, тези неща беше невъзможно да се предвидят. Никой нямаше да си направи труда да провери. Харалдсон включи радиото и настъпи газта.

Били и Ваня седяха в столовата на автобусното депо и чакаха Махмуд Каземи, който беше карал въпросния автобус вчера. Жената, с която говориха на рецепцията, им каза, че той ще дойде след по-малко от десет минути и после ще има петнайсет минути почивка. Били попита какво ще стане, ако се наложи да говорят с него по-дълго от петнайсет минути, и жената отговори, че в такъв случай ще трябва да пътуват с него в автобуса. Не можел да закъснява и нямало възможност да го сменят или да му намерят заместник толкова бързо. Били реши, че разговорът няма да продължи повече от четвърт час. Нямаше представа какво мисли Ваня. Не бяха разговаряли след спречкването в колата.

Рецепционистката ги покани в столовата. Функционално място. Не беше нито занемарено, нито ново. Сядаш, почиваш си, ядеш. Нищо, което да изкуши шофьорите за по-дълга почивка, отколкото е необходимо. Във въздуха се носеше смесена миризма на пот и пържена храна.

Били седна до една от масите, а Ваня се приближи до кафемашината.

– Искаш ли кафе?

– Не, благодаря.

Тя повдигна рамене и зачака с гръб към него, докато машината напълни картонената чаша. След това седна до него, вероятно защото би изглеждало много странно да седят на различни маси, когато дойде Махмуд. Тя пиеше кафето си мълчаливо и Били не казваше нищо.

На прага застана мъж на четиресет и няколко години, висок метър осемдесет и пет. Черна коса, мустаци и кафяви очи, които ги гледаха доста нервно.

– Казаха ми, че сте искали да говорите с мен. – Махмуд посочи с палец някъде зад гърба си, за да покаже кои са „те“. Ваня предположи, че има предвид жената на рецепцията.

– Махмуд Каземи? – попита тя и стана. Били направи същото.

– Да. За какво става дума?

– Ние сме Ваня Литнер и Били Русен от „Риксморд“. – Двамата показаха служебните си карти и Махмуд ги погледна незаинтересувано. – Искаме да ви зададем няколко въпроса за смяната ви вчера.

Махмуд кимна и тримата седнаха. Ваня бутна към него снимка на Роланд Юхансон.

– Познавате ли този човек?

Шофьорът взе снимката и се вгледа внимателно.

– Може би...

Ваня почувства нетърпение. Роланд Юхансон изглеждаше като член на „Ангелите на Ада“ с обезобразеното си лице. Срещнеш ли го, няма начин да не го запомниш. Как беше възможно Каземи да се колебае? Може и да не е сигурен за часа, но не може да не знае дали го е видял или не.

– Може би се е качил на автобуса ви вчера – услужливо каза Били. – В Льовста.

– Льовста...

– Между Стенторп и Мариедал.

Махмуд вдигна глава от снимката и се втренчи в Били с малко уморено изражение.

– Знам къде е. Карам автобуса там.

– Извинявайте.

В стаята настъпи тишина. Ваня отпи от кафето си.

Махмуд Каземи погледа снимката още малко, а после я сложи на масата и кимна убедено.

– Спомням си, че той се качи, защото миришеше.

– На какво? – попита Ваня.

– На пушек. Сякаш е горил нещо.

Ваня кимна насърчително и се зачуди дали някои хора имат по-добра памет за миризми, отколкото за това, което са видели. Тя не можеше да повярва, че шофьорът на автобуса не позна Роланд Юхансон веднага щом видя снимката.

– Спомняте ли си къде слезе?

– Брюна.

– Виждали ли сте го преди това в Льовста?

– Не.

– Сигурен ли сте?

– Не, но мисля, че щях да го запомня. С този голям белег.

Ваня предпочете да не коментира. Бяха получили онова, за което бяха дошли.

Тя и Били благодариха на Махмуд за помощта и му дадоха телефонния си номер, в случай че той си спомни още нещо. Излязоха от автобусното депо и тръгнаха към колата, без да разговарят. Махмуд ги беше насочил към Брюна. Знаеха часа и мястото. С малко късмет новите следи нямаше да свършат дотам. Щяха да се върнат в управлението и да продължат.

Още едно пътуване с колата.

Същата оглушителна тишина.

Себастиан не можеше да определи кое чувство е най-силно.

Пълният стомах, умората или безсилният гняв.

След като Ваня, Били и Урсула бяха излезли, той обикаля един час из кабинетите. Изпи прекалено много кафе. Опита се да събере сили, за да направи онова, което беше казал, че ще направи.