Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Докато беряла гъби.

В разгара на знойно лято.

През юли...

Тя забеляза недоверчивото му изражение.

– Пачият крак е започнал да никне. В момента е малко сухо, но в края на пролетта беше доста влажно, затова ги има тук-там...

– Карина погледна към ясното синьо небе. – Но разбира се, ще е хубаво да завали малко дъжд.

– Мъжът, когото сте срещнали... – Били реши все още да не я отписва и я подсети за основната тема на разговора.

– Той дойде оттам. – Тя посочи с палец през рамо.

– От каменоломната?

– Да.

– Спомняте ли си как изглеждаше? – Били извади химикалка и тефтерче и отгърна на чиста страница.

– Висок. Не беше облечен за гората. С кожено яке. Дълга коса, завързана на опашка. Голям белег през едното око.

Били спря да пише. Голям белег. Като на Роланд Юхансон.

– На лявото око ли? Спускащ се надолу по лицето? – Той прокара химикалката по лицето си, за да й покаже какво има предвид. Карина кимна. Били си записа. – Видяхте ли накъде отиде? Взе ли го някой?

– Не. Той се качи на автобуса.

– Кой автобус?

– Номер 557. За Кунсанген. Този автобус минава оттам. – Тя посочи по-нататък по главния път и Били видя спирката на петдесетина метра от къщата й.

– Спомняте ли си колко беше часът? – Той се задъха. Ако знаеха часа, можеше да открият автобуса, шофьора и може би къде е слязъл мъжът.

Карина се замисли.

– Дванайсет и петнайсет-двайсет. Сигурно е хванал автобуса в дванайсет и двайсет и шест.

– Благодаря! – Били едва сдържа желанието си да я прегърне.

– Благодаря! – Той прибра тефтерчето и хукна.

Не се наложи да тича много надалеч. След няколкостотин метра Били срещна Ваня с колата. Тя намали и смъкна стъклото.

– Къде отиваш? – попита той.

– Урсула се справя сама там горе. Ние не правим нищо полезно.

– Добре... – Били се качи, сложи си предпазния колан и Ваня потегли. – Роланд Юхансон е бил тук.

Тя го погледна и инстинктивно намали скоростта. Беше изненадана.

– Онзи, който е бил в „Льовхага“ по едно и също време с Хинде?

– Да.

– Откъде знаеш?

– Срещнах една жена, която живее на кръстопътя. – Той посочи червената къща, покрай която минаваха. – Тя го видяла тук вчера.

– Свидетели ли отиде да разпитваш?

Били онемя. Очакваше въпроси от Ваня. За разследването. За Юхансон, за свидетелката. А тя питаше защо е напуснал каменоломната и в гласа й прозвуча упрек.

– Не. Отидох да огледам пътеката и я срещнах случайно.

– И я попита за колата?

Били въздъхна. Информацията, която бе научил, беше добра новина.

Голяма новина.

Може би решаващо важна новина.

Подреди приоритетите си , помисли си той.

– Не. Само вървях по пътя. – Били направи всичко възможно да овладее раздразнението си, но чу престараването в обяснението си. – Тя разхождаше кучето си и ме попита какво правя тук. Обясних й и жената ми каза, че видяла мъж с голям белег, който идвал от каменоломната през въпросното време. Какво трябваше да направя? Да я накарам да мълчи, докато дойдеш и ти да я чуеш?

– О, не, напоследък ти и без това вършиш всичко сам.

Ваня зави наляво по главния път и настъпи газта. Още критики. За какво по-точно? Били не можеше да разбере какво лошо е направил. Вярно, беше отказал да й помогне с търсенето, но това беше всичко. Той беше амбициозен, искаше да се развива. Да се промени. Реши да подхване въпроса с главата напред.

– Какво те прихваща?

Ваня не отговори. Престори се, че е съсредоточена в пътя.

– Вбесяваш се веднага щом не направя точно каквото ти кажеш или ако предприема нещо по собствена инициатива – настоя той. – Заплашена ли се чувстваш?

– От какво? – В гласа й прозвуча присмех, сякаш беше сдържала смеха си за някаква нелепа идея.

Били изправи рамене.

– От мен – троснато отвърна той. – Страхуваш ли се, че ще стана по-добър от теб?

Този път Ваня не си направи труда да се сдържи и дрезгаво се изсмя.

– О, да. Абсолютно. Позна от първия път.

Погледът й все още беше прикован в пътя. На Били му се стори, че забеляза тънка усмивка в ъгълчето на устата й, но не беше сигурен. Нямаше обаче съмнение в иронията в реакцията й.

– Какво искаш да кажеш? – Този път той не се опита да прикрие раздразнението си. Защо да го прави? Беше вбесен.

– С кое?

– С този тон на гласа и това „О, да. Абсолютно. Позна от първия път“.

Ваня не отговори веднага. Имаше няколко възможности за избор. Можеше да си замълчи и да пренебрегне въпроса. Можеше да го изчетка, да се извини, ако е прозвучала грубо, и да каже, че не е искала.