Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Двамата се ръкуваха. Кожата му бе груба. Габриела подуши лека миризма на пяна за бръснене, не на афтършейв. Той седна на другия стол пред бюрото, който изскърца под тежестта му. Джоузеф не беше дебел, но масивен, като подпорна колона.

— Габриела ли обичаш да те наричат?

— Да, мразя прякорите.

„Габи“ ѝ звучеше пренебрежително. Единственият човек, с когото си говореха на прякори, беше баща ѝ. За него тя бе „Мак“. А тя го наричаше „Професоре“.

— Да — измърмори Карпанков, — и аз мразя да ме наричат „Пит“.

Третият от компанията не каза нищо по този повод, но и на него „Джо“ не му беше любимото обръщение.

Тъмночервените игли тракаха с матовите си върхове, Карпанков обясни случая с Риърдън на Джоузеф, както го беше разказал на нея. Накрая добави:

— Габриела прие задачата да открие тези мъже и да ги елиминира. Поиска да намеря някого да ѝ помага.

— Добре — отговори Джоузеф. — Както кажете.

Тя мълчаливо продължаваше да трака с иглите.

След малко най-сетне се обърна към Джоузеф:

— Ще организираме сценарий. Знаеш ли какво имам предвид под „сценарий“?

— Полицаите така наричат операциите под прикритие. Един вид театър.

— Трябва да обмисля подробностите — това ще стане в близките няколко часа. Но в общи линии, ще накарам няколко души в официалната ми работа да организират операция за залавяне на Риърдън и съучастниците му. Ще нагласим нещата така, сякаш полицията ме преследва, тъй че Риърдън да повярва, че разполагам с много пари и важна информация или нещо подобно. Когато види, че ченгетата са по петите ми, по-лесно ще се хване. Сигурна съм, че мога да убедя капитана да го направим.

— Полиция? — попита Джоузеф и на лицето му се изписа объркване. — Капитан?

— Полицай съм.

— Поли…

— До няколко часа ще направя съвещание с капитана и двама други детективи.

— Полиция? — повтори Джоузеф, макар и не толкова неуверено.

Карпанков обясни:

— Габриела е изтъкнат детектив в нюйоркската полиция. Работата ѝ ни е доста… полезна. Както можеш да се досетиш.

Джоузеф кимна бавно. Вдигна вежди.

— Как се озова в полицията?

— Баща ми също беше полицай — спокойно отговори тя. — Тръгнах по неговите стъпки. Интересувах се от фотография…

— Добра е — прекъсна я Карпанков. — Много добра. — Посочи един черно-бял пейзаж на стената. — Тази е нейна.

Джоузеф равнодушно погледна снимката, после — пак Габриела.

— Станах фотограф в Отдела по криминалистика — продължи тя. — Един ден ни извикаха в Куинс. Имало престрелка. Никой не беше проверил фамилното ми име. Жертвата беше баща ми.

— Хъм… — измърмори Джоузеф и се намръщи.

— Нямаше някаква мистерия — беше загинал от приятелски огън. Двама младши детективи бяха стреляли по някакъв младеж, за когото подозирали, че е извършил изнасилване и е въоръжен. Оказа се, между другото, че нищо от това не е вярно. Разследващите намерили грешен човек. Заподозреният се отърва с драскотини. Но баща ми — който им пазел гърба — бе улучен с шест куршума и загинал на място.

— Осъдиха ли ги? — попита Джоузеф.

— Не. Смъртта на баща ми бе обявена за нещастен случай. Отстраниха ги от работа за две седмици — платен отпуск. Но после ги върнаха. Сякаш нищо не се беше случило.

— Още ли са в полицията?

— Вече не са сред нас — тихо отговори тя. Погледна Джоузеф. — Но теб те интересува най-вече как съм се озовала тук, при Питър, нали?

— Да, може да се каже.

— След смъртта на баща ми мама се поболя. Беше болна и преди това. Смъртта му съвсем я съсипа. Полицията и градските власти не направиха нищо за нея. Сякаш не искаха да признаят, че са сгрешили. Питър обаче ни помогна. Спаси я, помогна ѝ да се лекува. Жена му също се грижеше за нея. Оказа се, че татко е работил за него през цялото време. Реших и аз да направя същото.

— Отначало не исках — каза Карпанков. — Но настояваше. Сега се радвам, че я взех. Ралф Макнамара ми помагаше, като осигуряваше вътрешна информация за разследвания и така нататък. Габриела също ми помага за това… и с другите си умения.

Габриела не сметна за нужда да обяснява на Джоузеф, че природата на баща ѝ е пропита в самата същност на характера ѝ. Спомняше си десетки случаи, когато се озоваваше в директорския кабинет, често придружена от училищната охрана или дори полицаи, след като си е изпуснала нервите — и ожесточено е нападнала някое момче или момиче, което се е опитвало да тормози нея или друг ученик. Репутацията на Професора като уважаван детектив я спаси да не попадне в системата за възпитание на малолетни престъпници и ѝ помогна да се научи да контролира склонността си към насилие.