Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Сурани изрецитира:

— Детективи Кеплър и Сурани говорят с детектив Макнамара и субекта Риърдън: Чарлс Прескот е избягал от града.

Тя го удостои с първата и единствена усмивка за тази среща:

— Добре.

— Още нещо — обади се Кеплър.

Тя го погледна сериозно:

— Да?

— Тоя информатор, Джоузеф. Имаш ли му доверие?

— Доста.

— Доста… Добре, ами шефът на Джоузеф? Седуто? Той може да е проблем, знаеш го. Дали няма опасност Джоузеф да сготви теб? Имам предвид да си мисли, че може да изкара от Риърдън големи пари. И после да те очисти, след като получи каквото иска.

Моралът дори на най-надеждните информатори не беше много по-висок от този на престъпниците, с които бяха свързани.

Дали Габи щеше да се ядоса, задето Кеплър поставя под въпрос преценката ѝ за Джоузеф?

Тя отговори само:

— Благодаря за загрижеността, Брад. Но съм преценила риска и е приемлив. Няма много какво да направим.

След тези думи излезе.

— Леле, страшна мацка — измърмори Баркли. Нещо, което не интересуваше нито Кеплър, нито партньора му. — Искам да сте през цялото време нащрек около нея.

— Ама — изтъкна Сурани — тя каза никакво наблюдение.

— Не ме интересува какво е казала. Искам да знам какво говори, къде ходи, с кого се вижда. Денонощно. Това е прекадено опасно, за да я оставим на произвола на съдбата. Заемете се веднага.

2 часа и 40 минути по-рано

— Ще ти кажа какво ми трябва. Трябва ми някой да умре. Някой, който е лош, създава проблеми и причинява много главоболия. Целта е проста — убийство — но има усложнения. Много усложнения.

Питър Карпанков замълча, сякаш тези думи бяха твърде драматични. Или може би не достатъчно драматични, неадекватни за изразяване на цялата величина на греховете, за които искаше възмездие. Днес похабената му кожа бе по-бледа от обичайното и той изглеждаше поне на шейсет, а не на петдесет, на колкото беше в действителност. Гледаше през прозореца на „Карпанков Транспортейшън“ ООД, средно голяма фирма, която бе наследил от баща си и управляваше от години. Сградата, безлична и олющена, се мъдреше в Мидтаун, близо до река Хъдсън. Той имаше достатъчно пари, за да построи голямо, модерно здание, но нарочно пазеше първото седалище на компанията. По същия начин живееше в неголямата тухлена къща в Брайтън Бийч, Бруклин, която бе собственост на рода му от близо едно столетие.

Без да обръща продълговатата си и с оредяла коса глава към събеседника си, Карпанков продължи:

— Не знаех към кого другиго да се обърна за помощ — заради усложненията, нали разбираш? И защото имам ясен мотив да убия този човек. Аз ще бъда първият заподозрян. Затова имам нужда от теб. Ти можеш да направиш така, че истинският мотив да не проличи. Това го умееш добре. Не, не просто добре. Ти си най-добрата.

Най-накрая погледна в очите жената от другата страна на бюрото. Габриела Макнамара срещна спокойно погледа му.

— Продължавай, Питър.

— О, за тази работа ще получиш двоен хонорар. Плюс покритие на всички разходи, разбира се.

Карпанков нямаше нужда да споменава последното. Той винаги покриваше разходите ѝ, когато използваше услугите ѝ. За убийство или за друго.

Габриела втренчи зелените си очи в неговите, които бяха, любопитно, в два нюанса на сивото.

Мафиотът продължи с неприкрит гняв в гласа:

— Иска ми се да можех лично да го убия. Ох, как искам! Но…

Габриела знаеше, че Карпанков отдавна не е убивал никого. При все това мъжът със слабо лице, двуцветни очи и сива четина в тон с тях на главата изглеждаше напълно способен на убийство в този момент.

Тя почувства топъл дъх върху ръката си. Погледна надолу — огромният пес на Карпанков, Гюнтер, се беше довлякъл от леглото си в ъгъла, за да ближе дланта ѝ. Тя почеса бодливата сиво-черна козина между ушите му. Габриела разбираше от кучета; бе ловувала с птичари като тийнейджърка. Познаваше Гюнтер от кутре. Преди месец той беше убил един наемен убиец, който нападнал Карпанков, докато се разхождал из Бруклин. Бърз като светкавица, песът захапал нападателя за гърлото и без да обръща внимание на писъците му, стискал, докато го умъртви. Последната поръчка на Карпанков, която Габриела бе изпълнила, беше да убие човека, изпратил наемника — един ямайски наркобарон.

Кучето отново лизна пръстите ѝ, побутна я с муцуна и се върна в леглото си.

— Кого искаш да убия?

— Казва се Даниел Риърдън.

— Не го познавам.

Сега Габриела бе тази, която погледна към река Хъдсън през прозореца, който нямаше завеси. Маджунът покрай рамката се беше разсъхнал и трябваше да се сменя. Засърбяха я ръцете да започне да чегърта старите парчета още сега, да ги подмени и боядиса. Габриела вършеше много ремонтни дейности сама — в апартамента си в града и в ловната си вила в Адирондакс, където често ловуваше, както с фотоапарата си „Никои“, така и с пушката си „Уинчестър“, калибър .270.