Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Алвин си отбелязваше наум какво трябва да направи. „Да говоря с патоанатома. Къде е сега лаптопът? Как е преценила къде да отиде? Какви обувки е носела?“

— Върнахте ли лаптопа на семейството ѝ?

Уестмакот сви нетърпеливо устни, преди да отговори:

— Да, заедно с всичките ѝ вещи. Нямахме основание да ги задържаме.

Алвин се беше отбил в магазина на една бензиностанция и беше купил две карти. Сега ги извади от джоба си и каза:

— Просто за да задоволиш любопитството ми, би ли ми показал къде точно е била открита колата на Джазмин?

Уестмакот изтри уста с опакото на ръката си, оставяйки мазно пешо на едната си буза.

— Вие, момчетата от големия град, умеете да си губите времето, а?

После сграбчи картата, издадена от кралското картографско управление и я разтвори, а после плъзна пръст по очертанията на устието.

— Ето тук.

Алвин му подаде химикалка.

— Би ли го отбелязал? — той се усмихна заговорнически.

— За да покажа на шефката, че е било необходимо да я купя за работата.

Уестмакот повдигна вежди.

— Ясно — погледна отново картата и очерта с кръгче едно място на нея. — Колата беше ето тук.

— Може да отида дотам. Да направя няколко снимки, за да зарадвам шефката. Тя много държи на подробностите.

— Няма да ми кажеш какво става всъщност, нали?

Алвин се постара да добие невинно изражение.

— Нали ти казах, просто случаят има връзка с нещо друго. Шефката не обича да оставя неясноти.

Другият изсумтя.

— Да бе — изгълта остатъка от чая си, събра с върха на пръста си останалите трохички и ги облиза. — Плащаш ти — каза той и се изправи. — Пожелавам ти приятно губене на време.

И си тръгна с тежката си походка, без да хвърли поглед назад. Алвин въздъхна и потърси с поглед Елена. Поне чаят и кифличките със сметана си струваха пътуването.

Най-добрият начин да следиш някого беше да вървиш пред него. Първия път, когато прочете това, то му се стори нелогично. Но после продължи да чете и разбра какво се има предвид. Откриваш място, на което обектът на следенето трябва да отиде, и отиваш там преди него. Сливаш се с обстановката, така че изобщо да не те забележи. А после можеш да го наблюдаваш, без да се налага да намираш основание за присъствието си. Защото си бил там преди него. И ако имаш късмет, можеш да откриеш къде ще отиде обектът след това, за да не трябва да го следиш прекалено отблизо.

Чакането и наблюдението му помогнаха да установи, че Урсула Форман отделяше четвъртък следобед за своето добро дело на седмицата, помагайки в раздаването на храна в една хранителна банка. Ако не беше толкова елементарно, той би могъл да се разсмее. Дали тя наистина вярваше, че може да изкупи всички неприятности, които бе причинила, отделяйки няколко часа, за да се държи покровителствено с хора, които не можеха да изхранват семействата си? Ако не бяха жените като нея, които окуражаваха другите жени да зарязват семействата си заради така наречени кариери, щеше да има предостатъчно свободни работни места за всички. Но какъв смисъл щеше да има, така или иначе. Урсула и жените като нея веднага щяха да започнат да хленчат за стъклените тавани, ограничаващи полета им. В дома на едно семейство нямаше стъклени тавани. Когато се грижиш за хората, които обичаш, над теб е единствено небето.

Хранителната банка се намираше в изоставен магазин в Брусхил, потискащ жилищен комплекс, състоящ се от три високи блока и скупчени около тях двуетажни постройки, свързани с общи балкони, които даваха отлична възможност за бягство на всеки, преследван от местните бандити или от полицията. Според един от доброволците в хранителната банка, с когото той се заговори, около една трета от клиентелата идвала от Микълфийлд, лабиринт от частни къщички, подредени около вътрешни дворове, площадчета или зелени площи оттатък хълма; прилични семейства от средната класа, които не бяха успели да се справят с финансовите трудности и все още не бяха усетили обявеното от правителството възраждане на икономиката.

Според доброволеца търсенето на безплатна храна нараствало. Затова хората тук се радваха на всеки новодошъл като него, след като имаше желание да помогне. Излизаше, че раздаването на храна изисква сериозна организация. Той внимаваше да не се набива на очи, отваряше кутии, сортираше дарения. Съзнаваше инстинктивно, че Урсула няма да бъде на такова място. Скромният, ненатрапчив труд не беше за нея, о, не. Тя трябваше да е отпред, да раздава лично жалките подаяния, полагащи се на търсещите помощ през този ден. Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че тя трябва да е следващата.