Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Тя е най-добрият специалист по разпити, когото познавам — Стейси не искаше да го наскърбява допълнително, но не виждаше как да заобиколи истината. — Карол не каза, че не си достатъчно добър, просто че не си подходящ за тази работа. Това не е едно и също — тя постави успокояващо ръка върху неговата. — Моля те, Сам.

Сам като че ли щеше да избухне в сълзи. Никога досега не си беше позволявал такава слабост пред нея.

— Тя никога не ме е харесвала — каза той с горчивина. — Скъсах си задника от бачкане в нейния отдел, но в крайна сметка всичко опира до това, че тя не ме харесва.

— Е, ако е така, има много неточна преценка за хората — тя стана, изправи се зад него и обви раменете му с ръце. — Да си го кажем честно, всяка жена, която предпочита Тони Хил пред теб, има някакво объркване на хормоните. Не допускай това да те разстрои, Сам. Освен това, ако става дума за повишения, отделът за борба с особено тежки престъпления е загубена кауза. Там има много малко възможности. Ще се издигнеш много по-бързо на друго място.

Той се пресегна и стисна здраво ръката ѝ.

— Да — каза той. — Няма да се оставя да бъда победен от Карол Джордан. Не и докато имам теб.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз не беше посещавал Девън от детските си години. Навремето родителите му бяха наели един мъничък апартамент в Торкий за една седмица — две тесни спални за тях и за четирите им деца. Баща му беше шофьор на автобус, а майка му — медицинска сестра, и двамата бяха твърдо решени децата им да се запознаят с морето и пясъка, както те самите през детството си на Карибите. Не бяха казали нищо, но когато слязоха от автобуса в Торкий, Алвин беше разчел разочарованието в погледите им и в отпуснатите им рамене. Крайбрежието на Девън беше зашеметяващо за едно шестгодишно момче от Сметик, място, толкова далеч от морето, колкото това е възможно в Англия. Но за родителите му, които бяха мечтали за белите пясъци на Барбадос, това беше още едно разочарование, което да прибавят към многото, преживяни след пристигането им тук през петдесетте години.

Децата не обърнаха внимание на това. Алвин и останалите се влюбиха в плажовете и хладните, солени води на Ламанша. Те дори не забелязаха, че са единствените чернокожи на пясъка, и че останалите се стараят да простират хавлиите си колкото е възможно по-надалеч от семейство Амброуз. Но родителите им забелязаха, и въпреки че през следващите години децата ги врънкаха, те никога не отидоха отново на английското крайбрежие.

Той си припомни онова летуване, когато прекоси границата на Девън по магистралата. Толкова много неволни прояви на расизъм бе наблюдавал, докато растеше. Съществуваха и откровените варианти, но повече го дразнеха нещата, казани без замисляне. Въпроси като „Но откъде сте всъщност?“, като че ли акцентът му не показваше, че е роден в някое от централните графства. Едно от нещата, които харесваше в екипа на Карол Джордан, беше, че от самото начало те бяха такава разнообразна смесица — хомо- и хетеросексуални, тъмнокожи, жълтокожи, рижави, а освен това в процеса на съвместната им работа ставаше ясно, че те искрено не забелязваха тези различия. Единственото, което имаше значение за тях, беше да решават възложените им случаи и да спасяват човешки живот. Това бе и една от причините той да се постарае толкова да убеди жена си да му позволи да направи тази рискована крачка. Това, че новата му работа щеше да изисква ежедневно пътуване до друг град, щеше да донесе трудности и за двамата, но ако всичко се развиеше добре, едно пренасяне в Брадфийлд не беше най-лошото, което можеше да се случи на тях и на децата им.

Още отсега работата започваше да изглежда по-интересна от повечето разследвания, по които беше работил в Уест Мърсия. Сведенията, получени от Пола, го бяха озадачили в известен смисъл; нямаше съобщение за извършено престъпление, и все пак тази сплотена групичка пристрастени криминалисти го бяха надушили и влагаха в проследяването му всички сили, които можеха да отделят. Алвин познаваше някои трудолюбиви ченгета, но не и такива, които сами да си търсят работа.

А и самото предполагаемо престъпление будеше интерес. Как бе възможно да накараш човек, който умее да се владее и е с видимо силен характер, да посегне на живота си? Какво би могло съвсем изненадващо да тласне една жена към такава постъпка? Той не можеше да си представи как някой би накарал собствената му съпруга да се самоубие. Единственото, което би мото да я докара дотам, би била загубата на децата им. Но Алвин си мислеше, че дори в такъв случай тя би продължавала да се бори заради другите хора, които я обичаха. Така че това действително си беше загадка.